— Осъден си бил на четиринайсет дни задържане и си ги излежал. Ще те изгонят от Австрия. Забранено ти е да се върнеш под страх от затвор. Ето ти официалната заповед за изгонването. Ще се разпишеш тук за доказателство, че знаеш за тази заповед и разбираш, че връщането ти тук влече наказание. Подпиши долу вдясно.
Мъжът запали цигара. Керн гледаше като замаян грубата ръка с изпъкнали жили, която държеше кибрита. След два часа този човек ще затвори бюрото си и ще отиде да вечеря. После ще играе може би карти и ще изпие няколко чаши вино. Към Единайсет часа ще се прозине, ще плати сметката си и ще каже: „Уморих се, отивам си вкъщи да спя“. Вкъщи, да спя. В същото време горите край границата ще са потънали в мрак, отчужденост и страх; в тях — самотна, залутана, залитаща и уморена, жадуваща да види хора и страхуваща се от тях, ще скита мигащата искрица живот, носеща името Лудвиг Керн. Причината за тази разлика е хартийката, наречена паспорт, която го отличава от отегчения чиновник пред писалището. Кръвта им има еднаква температура, очите — еднаква структура, нервите реагират на едни и същи дразнения, мислите им минават по един и същ път, и все пак ги разделя бездна, нищо не е еднакво за тях; задоволството за единия е мъчение за другия, те са грабител и ограбен, а бездната помежду им е само една хартийка с някакво име и дати без значение…
— Тук, вдясно — каза чиновникът, — двете имена.
Керн се опомни и подписа.
— До коя граница искаш да те отведат? — запита чиновникът.
— До чешката.
— Добре. Ще тръгнеш след час. Ще те изпратят дотам.
— Имам някои вещи в досегашното си жилище. Мога ли да си ги взема?
— Какви са?
— Чанта с ризи и други такива неща.
— Добре. Кажи на полицая, който ще те придружи до границата. Може да се отбиете на отиване.
Старшият заведе Керн долу и се върна горе с Щайнер.
— Какво стана? — запита живо Пилето.
— Ще ни пуснат след един час.
— Исусе Христе — каза полякът. — И гонитбата ще започне отново.
— Предпочиташ да останеш тук ли? — запита Пилето.
— Да беше по-добро яденето и да имах длъжност пазач, с радост бих останал.
Керн извади носна кърпа и се постара да почисти костюма си. Ризата му беше много мръсна след две седмици носене. Той обърна маншетите, които бе запазил грижливо. Полякът го погледна.
— След една-две години всичко това няма да има значение — предсказа той.
— Къде ще отидеш? — попита Пилето.
— В Чехословакия. А ти? В Унгария ли?
— В Швейцария. Обмислих. Ела с мен. Оттам ще наредим да ни изгонят във Франция.
Керн поклати отрицателно глава.
— Не. Ще се опитам да стигна до Прага.
След няколко минути доведоха Щайнер.
— Знаеш ли името на полицая, който ме удари в лицето при арестуването ми? — обърна се той към Керн. — Леополд Шефер. Живее на „Траутенау Алее“ 27. Прочетоха ми това като част от доклада. Не е казано, разбира се, че ме е ударил. А само че аз съм го заплашил. — Той погледна Керн. — Мислиш ли, че някога ще забравя името и адреса му?
— Не — каза Керн. — Сигурно не.
— Така мисля и аз.
Щайнер и Керн бяха изведени от един цивилен полицай от криминалната служба. Керн бе развълнуван. Той спря неволно, щом излязоха от сградата. Гледката му се стори успокоителна като южен ветрец. Небето беше синьо, едва доловимо помрачено над къщите.
Островръхите покриви поглъщаха последните червеникави лъчи на слънцето, Дунавът блестеше, лъскави автобуси се промъкваха сред поток от пешеходци, които се прибираха вкъщи или се разхождаха по улиците. Група девойки в светли дрехи минаха със смях край тях. На Керн му се стори, че никога не е виждал толкова хубава гледка.
— Да вървим — каза чиновникът.
Керн примигна. Забеляза, че един минувач го гледа втренчено, и сам той се погледна засрамен.
Тръгнаха по улицата от двете страни на цивилния полицай. Пред кафенетата бяха изнесени маси и столове, навред седяха и разговаряха весели хора. Керн наведе глава и ускори ход. Щайнер го погледна с добродушна насмешка.
— Тези работи не са за нас, момко, нали?
— Не — отговори Керн и стисна устни.
Съдържателката на пансиона ги посрещна със смесица от досада и съчувствие. Даде им веднага вещите, нищо не беше откраднато. Керн бе решил в килията да си облече веднага чиста риза, но сега промени решението си. Взе под мишница вехтия си куфар и благодари на съдържателката.