— Господа апелативни съдии. Обвиняемият Хауер…
Репликите следваха една след друга, кратки, точни, неумолимо логични. Той възприемаше един след друг доводите на прокурора, съгласяваше се привидно със заключенията му, като че обвиняваше, а не защитаваше. Залата стихна, съдиите вдигнаха глави. Изведнъж с ловък завой той промени посоката, прочете закона, предвиждащ наказание за подкуп, и с четири резки въпроса изтъкна доказателства, които сега придобиха съвършено нова тежест.
Той се спря пред къщата, в която живееше, и бавно тръгна по стълбите — все по-бавно и по-бавно, все по-колебливо.
— Прибра ли се госпожата? — попита сънливото момиче, което му отвори.
— Преди петнайсет минути.
— Благодаря. — Голдбах мина през хола за стаята си. Тя беше тясна, с едно прозорче към двора. Той среса косата си, после почука на вратата между двете стаи.
— Да.
Жена му бе седнала пред огледалото и разглеждаше внимателно ръцете си.
— Какво има? — попита тя, без да се обърне.
— Как вървят работите, Лена?
— Как очакваш да вървят в такъв живот? Зле вървят. Защо ми задаваш такива въпроси?
Сега разглеждаше клепачите си.
— Излиза ли?
— Да.
— Къде беше?
— На много места. Не мога да седя цял ден и да гледам стените.
— Не искам да правиш това. Аз съм щастлив, когато се забавляваш.
— Всичко е наред тогава, нали?
Жена му започна да маже бавно и внимателно лицето си с крем. Говореше му без никакво оживление, с убийствено безразличие, сякаш има пред себе си дърво… Той стоеше до вратата и я гледаше, жадуващ за една мила дума. Жена му имаше безукорна розова кожа, която лъщеше на светлината. Тялото й беше пълничко, меко.
— Намери ли нещо? — попита тя.
Голдбах като че се смали.
— Ти знаеш, Лена, че нямам разрешително за работа! Отидох при колегата Хьопнер, но и той не може да прави нищо за мен. Всяко нещо иска много време…
— Да, прекалено много вече.
— Правя каквото мога, Лена.
— Да, зная. Уморена съм.
— Отивам си. Лека нощ.
Голдбах затвори вратата. Не знаеше какво да прави. Дали да се върне, да я помоли да го разбере, да остане при нея през нощта, или? Той сви безпомощно пестник.
„Да я набия!“ — помисли си. Да наложи на тази розова плът всички страдания и унижения, които бе изтърпял сам, да се забрави веднъж, да изпочупи всичко в стаята, да удря, докато тази безразлична и високомерна уста запищи, а мекото тяло се загърчи по пода.
Той се ослуша разтреперан. Карбетке — не, не беше така — онзи се казваше Карбутке. Нисък, набит мъж с ниско чело, както юристите си представят убийците. И точно затова беше трудно да се иска оправдание под предлог, че обвиняемият е действал при афект. Той бе избил зъбите на девойката, счупил бе едната й ръка и бе раздрал крайчеца на устата, тя бе дошла на заседанието в съда с подути от побоя очи, въпреки че, или именно поради това, обичаше с кучешка преданост тази маймуна. Оправдаването на побойника беше голям успех и колегата Кон III го бе поздравил за дълбоката и проникновена психологически защита.
Голдбах отпусна ръце. Погледна евтините вратовръзки от имитация на коприна, които лежаха на масата. Да, по онова време той бе доказал убедително пред колегите си, че жените искат да имат господар; по онова време, когато печелеше по шейсет хиляди марки годишно и подаряваше на Лена скъпоценностите, които сега тя продаваше за личните си нужди.
Той наостри слух, когато я чу, че си ляга. Правеше това всяка нощ и се кореше. Но не можеше другояче. Бузите му пламнаха, щом чу скърцането на пружината. Стисна зъби, отиде до огледалото и се огледа. После взе един стол и го постави в средата на стаята.
„Да предположим, че някоя жена от деветия ред, на третия стол от края, е скрила ключ в обувката си“, си каза. Пристъпи внимателно девет пъти, смигна бързо с дясното си око, почеса с три пръста челото си и простря напред левия си крак; сега беше вече съвсем погълнат от работата си; представи си как Щайнер търси и изпъна още по-напред крака си.
Тъжната му и смешна сянка се движеше по стената в червеникавата светлина на електрическата лампа.
Почти по същото време Щайнер казваше:
— Често се питам какво ли прави малкият, Лило. Бог ми е свидетел, че не съжалявам за него само заради некадърния Голдбах, а защото това момче наистина ми липсва.