Глава тринайсета
Керн и Рут бяха в Берн, в един пансион, избран от списъка на Биндер. Там можеха да останат два дни, без да се представят в полицията.
Късно на втория ден някой почука на вратата на Керн. Вече се беше съблякъл и се готвеше да си ляга. За миг остана неподвижен. Почука се повторно. Той отиде безшумно бос до прозореца и погледна надолу. Беше много високо за скачане, а нямаше и водосточна тръба, по която би могъл да се смъкне. Върна се бавно и отвори.
Пред вратата стоеше мъж на трийсетина години. Беше с цяла глава по-висок от Керн, имаше кръгло лице, тъмносини очи и къдрава руса коса. В ръка държеше сива велурена шапка и я мачкаше неспокойно.
— Извинете — каза той, — и аз съм емигрант като вас…
Керн се почувства така, сякаш са му поникнали изведнъж крила. „Спасен съм, помисли той. Не е полицията.“
— Намирам се в голямо затруднение — продължи другият. — Казвам се Биндинг, Рихард Биндинг. Пътувам за Цюрих, а нямам стотинка, за да си платя нощувката. Не идвам да ви искам пари. Моля да ми кажеше само дали бих могъл да пренощувам на пода в стаята ви.
— Тук ли? — погледна Керн. — На пода в моята стая?
— Да. Аз съм свикнал и обещавам, че няма да ви безпокоя. Трета нощ вече съм по пътищата. Знаете какво значи да спиш навън, по пейки. В непрекъснат страх от полицията. Човек е щастлив след това да намери каквото и да е място, където ще се чувства в безопасност за един-два часа.
— Зная. Но погледнете стаята ми. Няма място да се прострете. Как ще спите?
— Няма значение — заяви настойчиво Биндинг. — Все ще се наредя някак. В онзи ъгъл например. Мога да спя седнал или облегнат на гардероба. Чудесно ще бъде. Хора като нас могат да спят всякак, стига да се чувстват спокойни.
„Не, невъзможно“, помисли си Керн. После каза:
— Стая в този пансион струва два франка. Аз ще ви дам тези пари. Това е най-простият начин да си осигурите почивка през нощта.
Биндинг махна с ръка. Ръцете му бяха големи, дебели и червени.
— Няма да взема парите ви. Не съм стигнал още дотам. Всеки жив човек се нуждае от петачетата си. Освен това попитах дали мога ли да пренощувам тук и ми отговориха, че нямат свободни стаи.
— Ще се намери може би, ако имате два франка в джоба си.
— Не вярвам. Съдържателят ми каза, че винаги би дал безплатно място за нощуване на човек, прекарал две години в концентрационен лагер. Но наистина нямал свободна стая.
— Какво? — каза Керн. — Прекарали сте две години в концентрационен лагер?
— Да. — Биндинг стисна шапката с коленете си и извади от вътрешния джоб на сакото си някакъв изпоцапан документ. Разгърна го на пода и подаде на Керн.
— Ето, погледнете. Това е писмото, с което ме освобождават от Ораниенбург.
Керн взе внимателно листа, за да не го разкъса по прегъвките. Никога не бе виждал документ за освобождаване от концентрационен лагер. Прочете съдържанието, напечатаните данни и вписаното с пишеща машина име Рихард Биндинг, после погледна печата с пречупения кръст и ясния, красив подпис на чиновника.
Всичко беше напълно редовно. С педантичната и бюрократична изрядност, която придаваше странен вид на цялата история, като че някой се бе върнал от ада с разрешително за престой и виза.
Той върна документа на Биндинг и каза:
— Слушайте, измислих какво ще направя. Вие ще останете в моята стая. Аз познавам в пансиона лице с по-голяма стая. Мога да прекарам нощта там. Така че и двамата ще нощуваме спокойно.
— Но това е толкова сложно — погледна го Биндинг с широко разтворени очи.
— Напротив. Съвсем просто е. — Керн взе палтото си и го облече върху пижамата. След това метна на ръка костюма и взе обувките си. — Ще ги взема със себе си, за да не става нужда да ви събуждам рано сутринта. Ще се облека оттатък. Много ми е приятно, че мога да сторя нещо за човек, изстрадал толкова много.
— Но… — Биндинг сграбчи ненадейно ръцете на Керн, сякаш искаше да ги целуне. — Господи! — заекна той. — Вие сте ангел спасител!
— Глупости! — отвърна неловко Керн. — Трябва да си помагаме и нищо повече. Какво ще стане иначе с нас? Приятен сън!
— Сигурно ще е приятен.
Керн помисли за миг да вземе и чантата със себе си.
В скрито странично джобче имаше четиресет франка. Но парите бяха много добре скрити, чантата — добре затворена, и той се отказа да прояви такова недоверие към човек, излязъл от концентрационен лагер. Бежанците не се крадат едни други.