— Лека нощ и приятни сънища — повтори той на излизане.
Стаята на Рут беше в същия коридор. Керн чукна леко два пъти на вратата. Това беше уговореният им знак. Тя отвори веднага. Като видя дрехите в ръката му запита разтревожено:
— Какво се е случило? Трябва да бягаме ли?
— Не. Току-що отстъпих стаята си на един нещастник, който се връща от концентрационен лагер и не е спал няколко нощи. Може ли да прекарам нощта тук на отоманката?
Рут се усмихна.
— Тя е стара и разбрицана. Не смяташ ли, че леглото е достатъчно широко за двама ни?
Керн влезе бързо в стаята и я целуна.
— Понякога наистина задавам безкрайно глупави въпроси — каза той. — Но го правя само от притеснение, защото всичко е така ново за мен!
Стаята на Рут беше малко по-голяма от неговата. Мебелировката беше същата, с изключение на отоманката, но Керн забеляза, че изглежда съвсем различна.
„Странно, помисли той. Това трябва да се дължи на нейните вещи — обувки, блуза, тъмнокафява пола… Какъв нежен чар се излъчва от тях! А моите дрехи правят стаята само по-разхвърляна.“
— Знаеш ли, Рут, че не бихме могли и да се оженим, ако пожелаем, защото нямаме никакви документи?
— Зная. Но това е последното, за което би трябвало да се тревожим. Защо ли изобщо държим две стаи?
— Поради високото равнище на швейцарския морал — изсмя се Керн. — Швейцарците могат да си затворят очите пред нарушенията на полицейските наредби, но и дума не може да става за съвместен живот, ако не сме женени.
Той почака до десет часа на другата сутрин и отиде да вземе чантата си. Искаше да прегледа някои адреси, без да събуди Биндинг. Но когато влезе, намери стаята празна. Явно бе, че Биндинг си е отишъл. Керн отвори чантата. Тя вече не беше затворена добре и това го изненада. Беше сигурен, че я е затворил добре вечерта.
Стори му се, че и шишенцата вътре не са в същия ред.
Пликчето в страничния джоб си беше на мястото, но когато го отвори, видя, че швейцарските пари са изчезнали. Паднаха само две австрийски петшилингови банкноти.
Прегледа старателно всичко. Претърси и костюма си, макар да бе уверен, че парите не са там. Никога не носеше пари у себе си, защото допускаше, че може да го арестуват вън от къщи. В такъв случай Рут би могла да прибере поне чантата и парите. Но четиресетте франка наистина бяха изчезнали. Той седна на пода до чантата.
— Мошеник — промълви безпомощно, — проклет мошеник. Как можа?
Стоя известно време така, размишлявайки дали да съобщи на Рут неприятната вест; най-после реши да премълчи, докато е възможно. Нямаше защо да я безпокои веднага.
След това извади Биндеровия списък и си преписа няколко адреса в Берн. Напълни джобовете си със сапун, връзки за обувки, безопасни игли, флакончета с тоалетна вода и слезе.
Долу срещна съдържателя и го попита:
— Познавате ли някой си Рихард Биндинг?
Съдържателят размисли малко, след това поклати отрицателно глава.
— Един човек, който ви е питал снощи за стая.
— Никой не ме е питал за стая. Дори не бях тук. Върнах се към полунощ.
— Така ли? Имате ли свободни стаи?
— Да, три. И досега са свободни. Чакате ли някого? Може да получите седми номер във вашия коридор.
— Не. Не вярвам, че този, когото чакам, ще дойде пак. Сигурно е заминал вече обратно за Цюрих.
По обед Керн вече бе спечелил три франка. Отиде в евтин ресторант да хапне малко хляб и масло; след това смяташе да продължи веднага амбулантната търговия.
Изправи се пред тезгяха и започна да яде лакомо.
Изведнъж за малко да изпусне хляба си. На една от най-отдалечените маси седеше Биндинг.
Той натъпка бързо хляба в устата си, изгълта го и тръгна бавно към масата. Биндинг седеше сам, облакътен на масата, а пред него имаше голяма чиния със свински пържоли, червено зеле и картофи. Вдигна глава едва когато Керн застана пред него. И каза спокойно:
— Гледай ти кой е дошъл! Каква случайност!
— От портфейла ми липсват четиресет франка — каза Керн.
— Позор! — отговори Биндинг и глътна голяма хапка месо. — Направо позор!
— Дай ми колкото са останали и ще смятам въпроса за приключен.