— Много ли ти е студено? — попита той.
— Не много.
— Мисля, че ще е добре да се пораздвижим. Страхувам се да не настинеш.
— Няма да настина. Остави ме да поседя още малко така.
— Уморена ли си?
— Не. Просто искам да поседя още малко.
— Няма ли да е по-добре да се пораздвижим? Само за няколко минути. Не трябва да седиш толкова време на едно място с мокри дрехи. Каменният под е много студен.
— Добре.
Те тръгнаха да се разхождат бавно в черквата, а стъпките им отекваха в пустотата. Минаха покрай олтара до съдохранителницата и се върнаха.
— Има още девет километра до Муртен — каза Керн. — Трябва да потърсим по-близко място за нощуване.
— Ще можем да извървим деветте километра.
Керн промърмори нещо под носа си.
— Какво каза? — попита Рут.
— Нищо. Само ругаех някой си Биндинг.
Тя го улови под ръка.
— Забрави това! По-важното е, че дъждът сигурно ще спре, струва ми се.
Излязоха. Навън още ръмеше, но над планините се виждаше огромна дъга. Тя опасваше цялата долина като многоцветен мост. Зад гората, между разкъсаните облаци, заструи бледожълтеникава светлина, която обливаше цялата околност. Не можеха да видят слънцето, виждаха само светлината, която се разливаше като лъчезарна мъгла.
— Ела — каза Рут. — Всичко ще се оправи.
Вечерта стигнаха до една кошара. Овчарят, мълчалив възрастен селянин, седеше пред вратата. До него лежаха две овчарски кучета. Те се втурнаха с лай към новодошлите, но селянинът извади лулата от устата си и им свирна да се върнат.
Керн отиде при него.
— Може ли да пренощуваме тук? Изморени и измокрени сме, няма как да продължим.
Овчарят го погледна, най-после каза:
— Имам една плевня.
— Не ни трябва нищо друго.
Селянинът пак го погледна и каза след ново мълчание:
— Дай ми кибрита и цигарите си. Вътре има много слама.
Керн ги даде.
— Ще трябва да се качите по подвижната стълба — обясни овчарят. — Сетне ще затворя овцете долу. Аз живея в града. Утре рано ще дойда да ви пусна.
— Много ти благодаря.
Качиха се по подвижната стълба.
Горе беше тъмно и задушно. Овчарят дойде след малко с грозде, сирене и черен хляб.
— Сега ще ви затворя — каза той. — Лека нощ.
— Лека нощ. И много благодарим.
Те го чуха да слиза по стълбата. След това съблякоха мокрите си дрехи и седнаха в сеното. Извадиха нощните си дрехи от чантата, после започнаха да ядат. Бяха много гладни.
— Хареса ли ти яденето? — попита Керн.
— Чудесно е! — Рут се облегна на него.
— Извадихме късмет, нали?
Тя кимна.
Овчарят затваряше долу. Плевнята имаше кръгло прозорче. Те клекнаха до него и го видяха как си тръгна. Небето се бе изяснило и се отразяваше в езерото. Овчарят тръгна бавно през мокрите поляни със замислената походка на човек, който живее близо до природата. Не се виждаше жива душа. Той вървеше съвсем сам по полето, понесъл сякаш на тъмните си плещи цялото небе.
Те останаха край прозореца до безцветния час на смрачаването, когато всичко посивява. Сеното се превърна във вълшебна планинска верига в полусенките на ниската плевня. Миризмата му се сливаше с мириса на запарено и на ракия, която идваше откъм овцете. Можеха да ги видят през процепите на пода, неясно множество покрити с вълна гърбове, издаващо хиляди слаби звуци, които стихнаха постепенно.
На другата сутрин овчарят дойде и отвори кошарата. Керн слезе. Рут спеше. Лицето й се бе зачервило, дишането й бе ускорено. Керн помогна на овчаря да отвори кошарата и да изведе овцете.
— Ще ни позволиш ли да останем още един ден? — попита той. — С удоволствие ще ти помогнем с каквото можем.
— Няма нищо за помагане. Но ще се радвам да останете, ако желаете.
— Благодаря.
Керн заразпитва за живеещите в града германци.
Селището не беше включено в списъка на Биндер. Овчарят му спомена няколко души и му даде адресите им.
Керн излезе късно следобед, почти на мръкване. Намери много лесно първата къща. Беше малка бяла вила в хубава градинка. Отвори му раздърпана прислужница. Тя го покани веднага в малка гостна, вместо да го остави да чака отвън. „Добър знак“, помисли си Керн. И попита:
— Може ли да поговоря с хер или фрау Амерс?