Той седна до нея и взе горящите й ръце в своите, за да я успокои.
— Слушай, Рут — каза. — Трябва да сме благоразумни. Аз обмислих всичко. Ще продължавам да се крия тук. Овчарят ми каза, че мога да остана. И ще те чакам. По-добре е да не идвам в болницата. Защото може да се разчуе и да бъда заловен. Но може да сторим нещо друго. Ще идвам всяка вечер пред болницата да поглеждам към прозореца ти. Лекарят ще ми каже къде си. Това ще е един вид посещение.
— По кое време?
— Към девет часа.
— Но тогава е тъмно и аз няма да мога да те видя.
— Мога да идвам само по тъмно, иначе ще бъде опасно. Не бива да се показвам през деня.
— Не трябва да идваш изобщо. Остави ме, всичко ще се оправи.
— Ще идвам. Иначе не мога да понеса раздялата. А сега трябва да се облечеш.
Той намокри кърпата си с вода от кофата, за да измие и изтрие лицето й. Устните й бяха пресъхнали и горяха. Тя облегна лице на ръката му.
— Трябва да обмислим всичко, Рут — каза той. — Ако ме няма, когато оздравееш или ако те изгонят веднага, помоли ги да те изпратят на границата при Женева. Трябва да си пишем до поискване в Женева. Така ще сме сигурни, че ще се видим пак. Ще си пишем до поискване в централната поща в Женева. Ще пишем до поискване и на лекаря, в случай че ме арестуват. Той ще се погрижи отново да ни свърже. Вече ми обеща това. От него ще научавам как си. Както и ти ще научаваш от него къде съм. По този начин може да сме напълно сигурни, че няма да се загубим.
— Да — прошепна тя.
— Не се тревожи, Рут. Казвам това само ако стане най-лошото. Ако ме заловят. Или ако не ти позволят да излезеш свободно от болницата. Надявам се да те пуснат, без да съобщават на полицията, в такъв случай ще можем да заминем заедно.
— А ако ме открият?
— Могат да те изпратят най-много до границата. Тогава ще те чакам в Женева, в централната поща. — Той я погледна насърчително. — Ето ти малко пари. Скрий ги, защото може да ти потрябват за пътя. — Даде й всички пари, които му бяха останали. — Не казвай в болницата, че имаш пари. Пази ги за после.
Лекарят извика отдолу.
— Бъди смела, Рут — каза Керн и я прегърна.
Тя се притисна до него.
— Ще бъда и ще се видим пак.
— До поискване в Женева, ако се случи нещо. Иначе ще те чакам тук. Всяка вечер ще заставам срещу прозореца, за да ти пожелая лека нощ.
— Аз ще идвам на прозореца.
— Трябва да си лежиш в леглото. Иначе няма да идвам. Усмихни ми се още веднъж.
— Е — готови ли сте? — извика лекарят.
Тя се усмихна през сълзи.
— Не ме забравяй.
— Как ще те забравя? Нямам нищо друго, освен теб.
Той целуна пресъхналите й устни. Главата на лекаря се мярна през отвора на пода.
— Добре! — каза той. — Но сега вече трябва да вървим.
Помогнаха на Рут да слезе по стълбата и да се качи в колата.
— Ще мога ли да дойда още тази вечер за новини? — попита Керн.
— Разбира се. Тук ли ще останете сега? Да. По-добре е. Може да дойдете да ме видите по всяко време.
Колата потегли. Керн остана на мястото си, докато тя се изгуби от погледа му. Стоеше неподвижен, но чувстваше като че силен вятър го тласка назад.
В осем часа отиде у д-р Беер. Лекарят беше вкъщи и го успокои. Рут все още имаше висока температура, но засега беше вън от опасност. Изглеждаше, че е обикновено белодробно възпаление.
— Колко време ще продължи?
— Две седмици, ако всичко се развива добре. И една седмица за възстановяване.
— Ами пари? — попита Керн. — Ние сме съвсем без пари.
— Засега е в болницата — засмя се Беер. — По-късно някое благотворително заведение сигурно ще плати разходите.
— А вашият хонорар? — погледна го Керн.
Беер се засмя пак.
— Задръжте си двата франка. Ще мина и без тях. Утре можете да дойдете пак. — Той стана.
— В коя стая е? — попита Керн. — И на кой етаж?
Беер вдигна към носа кокалестия си показалец.
— Почакайте малко… В трийсет и пети номер на втория етаж.
— Кой прозорец?
Беер премигна.
— Вторият отдясно, струва ми се, въпреки че няма смисъл да отивате, защото ще е заспала.