— Нямам намерение да отивам.
— Разбира се — отговори Беер.
Керн попита за пътя до болницата. Намери го лесно и погледна часовника си. Беше десет без четвърт.
Вторият прозорец отдясно беше тъмен. Той зачака.
Никога не бе очаквал, че десет часът може да дойде толкова бавно; най-после видя, че прозорецът изведнъж светна. Развълнувано се взря в светлия правоъгълник. Чел бе някога за предаване на мислите и сега насочваше своите, за да може да ги предаде на Рут. „Дано да оздравее, дано да оздравее!“ — мислеше настойчиво той, без да знае кому се моли.
Вдъхна дълбоко и издиша бавно, защото си припомни, че това дишане има голямо значение според книгата, която бе чел. Стисна пестници и изпъна мишци, повдигна се на пръсти, сякаш ще скочи от земята, и повтаряше шепнешком към светлия правоъгълник:
— Трябва да оздравееш! Трябва да оздравееш! Обичам те!
Светлината угасна и той зърна някаква сянка. „Би трябвало да си стои в леглото“ помисли си, преизпълнен с внезапна радост. Сянката махна с ръка и той й махна. Сетне си спомни, че тя не може да го види.
Огледа се отчаяно да намери улична лампа или каквато и да е светлина, пред която би могъл да застане. Но не видя. Тогава му хрумна нещо. Извади от джоба си кибрита, който бе купил сутринта с двете цигари, драсна една клечка и я вдигна към главата си.
Сянката зад прозореца махна с ръка. Той отвърна предпазливо по същия начин и размаха запалената клечка. След това откъсна още две-три клечки от пакетчето и освети с тях лицето си. Рут махна още по-настойчиво с ръка. Направи й знак да се върне в леглото.
Тя поклати отрицателно глава. Той приближи отново клечката до лицето си и започна да кима настойчиво. Но тя не го разбра. Керн видя, че ще трябва да си тръгне, за да я принуди да си легне. Направи няколко стъпки, за да й покаже, че тръгва. После хвърли всички запалени клечки във въздуха. Те паднаха на земята и угаснаха.
Когато стигна до ъгъла, Керн се обърна. Светлината се задържа още миг, след това изчезна. И прозорецът вече изглеждаше по-тъмен от всички останали.
— Моите поздравления, Голдбах! — каза Щайнер. — За пръв път работихте наистина добре. Бяхте спокоен, уверен, без да правите грешки. Посочването на скрития часовник беше наистина първокласно. А това беше действително трудна задача.
Голдбах го погледна признателно.
— Сам не зная как се случи. Просто снощи като че ме обзе някакво вдъхновение. Ще видите, ще ви стана добър помощник. Ще измисля може би и нови хитрости.
Щайнер се засмя.
— Елате да пийнем нещо по този случай. — Той извади едно шише кайсиева ракия и наля две чаши. — Наздраве, Голдбах.
— Наздраве. — Голдбах глътна питието и остави чашата си. — Извинете — каза той, — но съм отвикнал да пия. Бих желал да си отида, ако нямате нищо против.
— Разбира се. Свършихме за днес. Но няма ли да си доизпиете чашката?
— Да, благодаря. — Голдбах я доизпи послушно.
Щайнер му стисна ръка.
— И недейте измисля много хитрувания. Защото ще ме объркате с тях.
— Няма, няма.
Голдбах тръгна бързо по булеварда към града. Беше му леко, сякаш бе разтоварил тежко бреме от плещите си. Но тази лекота беше нерадостна, сякаш костите му бяха изпълнени с въздух, а волята му беше неуловима пара, изложена на силата на всеки подухващ ветрец.
— Тук ли е жена ми? — попита той прислужницата още от вратата.
— Не — отговори момичето със смях.
— Защо се смееш?
— Защо да не се смея? Забранено ли е?
Голдбах я погледна разсеяно.
— Просто не съм очаквал такова нещо — каза той. — Смей се.
Тръгна по тесния коридор към стаята си и се ослуша пред междинната врата. Не чу нищо. Среса грижливо косата, оправи костюма си и почука на вратата, макар да знаеше, че жена му не е в стаята си.
„Може да се е върнала междувременно и момичето да не я е видяло“, помисли си той. Почука пак. Никой не отговори. Той натисна предпазливо дръжката на вратата и влезе. Лампата пред тоалетната масичка светеше.
Погледна я както моряк поглежда фар и си каза: „Сигурно ще се върне скоро, иначе лампата не би светила“.
Той чувстваше вече в пустата си душа, в сивата пепел, пръсната във вените му, че тя няма да се върне. Чувстваше го подсъзнателно, но мисълта му се държеше здраво, с упоритостта на всеки изплашен човек към безсмислените думи като към греда, която ще го спаси от порой. „Сигурно ще се върне, иначе не би оставила лампата да свети…“