— Мислех, моето момче — каза първият полицай, — че си заминал отдавна. Работите няма да минат леко сега. Амерс е направил оплакване.
— Не мога ли да избягам пак? — попита бързо Керн. — Знаете, че…
— Немислимо. Единственият изход е през чакалнята, а вашият приятел телефонира оттам… не можете да избягате. Освен това сте попаднали в ръцете на най-безмилостния от нас, който се стреми към повишение.
— Проклятие!
— Да. Защото избягахте веднъж. Трябваше да направя доклад за бягството ви, защото знаех, че Амерс ще разрови тази работа.
— Исусе! — каза Керн и направи стъпка назад.
— Можете да кажете дори и Исусе Христе — забеляза полицаят. — Но това няма да ви помогне този път. Ще получите две седмици.
След няколко минути влезе Амерс. Беше запъхтян от бързане. Острата му брадичка лъщеше.
— Разбира се, че е същият! — каза той. — Безсрамен мошеник.
Керн го погледна.
— Този път няма да се измъкне от ръцете ми, нали? — попита Амерс.
— Не, няма да може — съгласи се полицаят.
— Божията мелница мели бавно — издекламира мазно Амерс, — но много ситно. А стомна, която ходи често за вода, най-после се счупва.
— Знаете ли, че имате рак на черния дроб? — прекъсна го Керн. Той почти не разбираше какво казва, нито знаеше как му бе хрумнала тази мисъл. Просто бе обезумял от ярост и без да съзнава напълно ясно нещастието си, бе насочил всичките си мисли към единствената цел да засегне по някакъв начин Амерс.
Не можеше да го удари, защото така би увеличил наказанието си.
— Какво? — попита зяпнал от учудване Амерс.
— Типичен случай на рак на черния дроб. — Керн видя, че ударът е попаднал на място. И продължи. — След година ще започнат непоносими болки. Ще имате ужасна смърт. И никой не ще може да ви помогне. С нищо.
— Какво, какво…
— Мелницата на боговете… — изсъска Керн. — Какво казахте? Мели бавно, много бавно.
— Господин полицай — каза Амерс, — моля за закрила от този човек.
— Напишете си завещанието — прекъсна го Керн. — Нищо друго не ви остава. Ще бъдете разяден отвътре.
— Господин полицай — започна Амерс, като се оглеждаше и търсеше закрила, — вие сте длъжен да ме защитите от тези обиди.
Първият полицай го погледна с любопитство.
— До този момент още не ви е оскърбил — каза най-после той. — Засега изказва само една лекарска диагноза.
— Моля това да се впише в доклада — изкряска Амерс.
— Погледнете само — започна пак Керн, посочвайки с пръст Амерс, който подскочи назад като че бе видял змия. — Оловносива кожа при вълнение, пожълтели склери на очите — непогрешими признаци. Кандидат за онзи свят. Единственото, което може да сторите, е да се помолите за него.
— Кандидат за онзи свят! — изрева Амерс. — Впишете в доклада, че е казал кандидат за онзи свят.
— И кандидат за онзи свят не е обида — обясни първият полицай с видимо задоволство. — Не може да направите никакво сериозно оплакване по този повод. Всички сме кандидати за онзи свят.
— Черният дроб вече гние в живото ви тяло. — Керн видя, че Амерс пребледнява изведнъж. И пристъпи към него. Амерс отстъпи назад, сякаш бягаше от сатаната. — Отначало не се забелязва нищо — обясни Керн с тържествуваща ярост. — Едва ли може да се постави диагноза. Признаците се проявяват ясно, когато вече е много късно. Рак на черния дроб, най-бавната и най-ужасна смърт.
Амерс гледаше Керн, без да може да му отговори. Неволно притисна ръка в областта на черния дроб.
— Млъквайте вече! — изкряска с внезапна строгост вторият полицай. — Стига толкова! Седнете ей там и отговаряйте на въпросите ми. Откога сте в Швейцария?
На другата сутрин Керн бе изправен пред околийския съд. Съдията беше пълничък възрастен мъж с кръгло румено лице. Беше много човечен, но не можеше да му помогне. Законът беше ясен.
— Защо не се явихте в полицията, след като сте минал нелегално границата? — попита той.
— Защото щяха да ме изгонят веднага — отвърна уморено Керн.
— Естествено.
— А и в съседната държава би трябвало да се явя незабавно в най-близкия полицейски участък, ако не желая да наруша и тамошните закони. Тогава те пък щяха да ме върнат в Швейцария. От Швейцария ще ме изпратят пак оттатък. И пак обратно в Швейцария. Бих умрял постепенно от глад, движейки се от една митница до друга или лутайки се постоянно между участъците в двете страни. Какво друго ни е останало, освен да нарушаваме законите?