Съдията вдигна рамене.
— Не мога да ви помогна. Длъжен съм да ви осъдя. Най-малкото наказание е четиринайсет дни затвор. Такъв е законът. Създаден е, за да не позволи страната ни да бъде наводнена от бежанци.
— Зная.
Съдията погледна документите си.
— Мога да сторя само едно: да направя предложение пред по-горната инстанция да бъдете задържан в арест, а не с присъда в затвор.
— Много ви благодаря — каза Керн, — но това ми е безразлично.
— Съвсем не е безразлично — обясни оживено съдията. — Напротив, това е от голямо значение за вашите граждански права. Ако сте просто арестуван, няма да имате записана присъда. Може и да не ви е минало през ума.
Керн погледна добродушния и неподозиращ измеренията на трагедията му човек. После каза:
— Граждански права ли? Какво ще правя с тях? Аз нямам никакви граждански права. В очите на обществото аз съм сянка, призрак, мъртвец. Какво общо имам аз с гражданските права?
Съдията помълча известно време и най-после каза:
— Но все ще трябва да получите един ден някакви документи. Може би ще подадете молба чрез германското консулство да ви се издадат документи за самоличност.
— Това беше сторено преди година от един чехословашки съд. Молбата бе отхвърлена. Ние не съществуваме вече за Германия, а за другите държави сме само полицейска плячка.
Съдията поклати глава.
— Нима обществото на народите не се е погрижило досега за вас? Вие сте хиляди и съществуването ви трябва да се уреди по някакъв начин.
— Обществото на народите разисква две години дали трябва да ни даде документи за самоличност — отговори търпеливо Керн. — Всяка представена там страна се опитва да ни отхвърли към друга. Това ще продължава вероятно още няколко години.
— А дотогава…
— Дотогава… сам виждате.
— Но, боже мой — каза неочаквано и безпомощно съдията с мекия си швейцарски говор. — Това е ужасен проблем! Какво ще правите?
— Не зная какво ще правим ние, бежанците, изобщо. По-важно е какво ще правя аз.
Съдията изтри с ръка лъскавото си лице и погледна Керн.
— Аз имам син — каза той, — който е почти на вашата възраст. Ако би трябвало да си го представя гонен отвсякъде, без никаква друга вина, освен тази, че се е родил…
— Аз имам баща — каза Керн. — Ако можеше да го видите…
Той погледна към прозореца. Есенното слънце бе огряло спокойно една ябълка, натежала от плод. Навън беше свободата. Навън беше Рут.
— Бих желал да запитам нещо — каза след кратко мълчание съдията. — То не е във връзка с делото ви. Но бих желал все пак да ви задам този въпрос. Вярвате ли още в нещо?
— Да, вярвам в свещения егоизъм. В безсърдечието. В лъжите. В безчовечността.
— От това именно се страхувах. Какво друго може да се очаква?
— И не само в това — отговори спокойно Керн. — Вярвам и в добротата и в другарството, в любовта и съпричастността. Срещал съм ги много по-често от всеки друг, който води спокоен живот.
Съдията стана и заобиколи тежко стола си, за да се озове пред Керн. После промълви:
— Радвам се да чуя тези думи, бих искал да направя нещо за вас!
— Не можете да направите нищо — каза Керн. — И аз съм научил вече нещичко от законите, а имам и приятел, който е специалист в това отношение. Изпратете ме в затвора.
— Ще ви задържа за разследване и ще изпратя делото на по-горна инстанция.
— Ако има изгледи за намаление на наказанието — добре. Но ако ще бъде удължено, предпочитам да отида в затвора.
— Ще се погрижа да няма забавяне.
Съдията извади дебел портфейл от джоба си.
— Мога да ви помогна само по този начин — каза неуверено той и извади една сгъната банкнота. — Безкрайно съжалявам, че не мога да сторя нищо повече за вас.
Керн взе парите.
— Това е единствената истинска помощ — отговори той и си помисли: „Двайсет франка. Какво щастие! Ще стигнат на Рут до границата“.
Керн не посмя да й пише. Страхуваше се по този начин да не открият, че и тя е тук, и да я арестуват. Може би щяха да й кажат само да напусне страната или пък, ако е по̀ късметлийка, да я изгонят от болницата.
Първата вечер беше нещастен, неспокоен и не можа да заспи. Представяше си Рут, легнала в болничното легло, и се пробуди, сънувайки, че я погребват. Сетне се сгуши на нара, обви коленете с ръцете си и остана дълго така. Решил бе да не се поддаде на страха, като същевременно чувстваше, че това безпокойство може да се окаже по-силно от него. „Нощни страхове — помисли си. — Дневните страхове имат разумна основа, но нощните са безгранични.“