Той стана и се заразхожда назад-напред в малката килия, като вдишваше дълбоко. После съблече сакото си и се залови да прави гимнастика. „Не трябва да губя самообладание — помисли си, — иначе е свършено с мен. А трябва да бъда здрав.“ Продължи гимнастическите упражнения и успя най-после да съсредоточи вниманието си върху тях. После си спомни вечерта във виенския участък и студента, който го бе учил на бокс. Усмихна се тъжно и си каза: „Ако не беше този младеж, не бих се държал с Амерс така, както се държах днес. Ако не беше той, ако не беше Щайнер… Ако не беше целият този суров живот… И аз искам да стана суров. Но не за да повалям, а за да се отбранявам.“
Започна да размахва юмруци, като пристъпваше леко на пръсти, нанесе силен удар с десницата си в тъмнината, като се хвърли с цялото си тяло, после още два удара, десен и ляв, два кратки удара, и призрачният образ на Амерс с бялата брадичка се появи внезапно пред него, придавайки на борбата оживление и смисъл. Удряше го по главата и ушите с бързи и тежки удари, удари го съкрушително по сърцето, след това безмилостно под лъжичката, по болния от рак черен дроб. Стори му се, че чува как Амерс пада с охкане на пода. Но това не стигаше. Задъхан от вълнение, Керн караше призрачния си враг да се изправя отново и го удряше систематично, оставяйки за най-накрая, като особена наслада, двата тежки удара по черния дроб. Щом се развидели, той беше толкова изтощен, че се хвърли на леглото и заспа веднага, прогонил всички нощни страхове.
След два дни д-р Беер влезе в килията му. Керн скочи веднага.
— Как е?
— Добре, болестта се развива нормално.
Керн въздъхна с облекчение. После попита:
— Как разбрахте, че съм тук?
— Много лесно. Вие престанахте да идвате при мен. Следователно беше ясно, че сте тук.
— Правилно. Знае ли и тя?
— Да. Когато снощи не сте се явили в ролята си на Прометей, обърнала всичко наопаки, за да влезе във връзка с мен. След час вече знаехме с положителност, че сте тук. Тази глупост с кибритените клечки се оказа фатална.
— Да. Човек мисли понякога, че е много хитър, и тъкмо тогава върши най-голямата глупост. Засега ме осъдиха на четиринайсет дни, но вероятно ще изляза след дванайсет. Ще оздравее ли тя дотогава?
— Не. Или най-малкото, няма да е в състояние да пътува. Мисля, че трябва да я оставим колкото е възможно по-дълго в болницата.
— Разбира се. — Керн помисли малко. — В такъв случай ще трябва да я дочакам в Женева. При всяко положение не бих могъл да я взема със себе си, защото ще бъда изгонен, разбира се.
Беер извади от джоба си едно писмо.
— Донесох ви нещо.
Керн грабна нетърпеливо плика, но го прибра в джоба си без да го отвори.
— Можете да го прочетете още сега — каза Беер. — Аз не бързам.
— Не, ще го прочета по-късно.
— Аз ще се върна в болницата. Ще й кажа, че съм ви видял. Искате ли да й занеса нещо? — Беер извади от джоба си писалка и хартия. — Донесох ги за вас.
— Благодаря. Много ви благодаря. — Керн написа набързо писмото: много е добре. Рут трябва по-бързо да оздравее. Ако го изгонят пръв, ще я дочака в Женева. Всеки ден в дванайсет часа пред централната поща. Беер ще й разкаже подробности.
Той постави в плика дадената му от съдията двайсетфранкова банкнота, залепи го и го подаде на лекаря.
— Ето.
— Не искате ли да прочетете писмото й още сега? — попита Беер.
— Не. Не бързам. Нямам никаква друга работа през целия ден.
Беер го погледна учудено. После прибра подадения плик в джоба си.
— Добре. Ще дойда да ви видя пак след два дни.
— Сигурен ли сте?
— Защо да не съм сигурен? — засмя се Беер.
— Да, имате право. Всичко е уредено засега. През следващите дванайсет дни не могат да настъпят никакви изненади. Това е наистина утешителна мисъл.
След като Беер си отиде, Керн извади писмото на Рут. Толкова леко листче хартия с няколко реда на него, помисли си той, а какво щастие! Остави писмото на крайчеца на нара и поднови упражненията си по бокс. Повали отново Амерс и го удари два пъти в бъбреците. „Няма да го оставим да ни повали!“, каза Керн на писмото и удари с дясната си ръка Амерс в брадата и го стовари на пода. След това си почина за минута, продължавайки разговора си с писмото. Едва следобед, почти на мръкване, той го отвори и прочете първите редове.