На всеки час прочиташе по малко. Докато се стъмни съвсем, беше стигнал вече до подписа. Писмото беше свидетелство за опасенията на Рут, любовта и смелостта й. След това скочи, за да продължи борбата си с Амерс. Трябва да се признае, че в тази борба нямаше спортсменство. Амерс получаваше удари по ушите, ритници и най-после и брадата му дори бе изскубана изцяло.
Щайнер беше събрал багажа си. Искаше да мине във Франция, в Австрия ставаше опасно, аншлусът с Германия беше вече въпрос на дни. А Пратерът и предприятието на директора Поцлох се готвеха за дългия зимен сън.
Поцлох улови Щайнер за ръка.
— Ние, пътешествениците, сме свикнали с раздялата. Защото знаем, че все ще се срещнем някъде отново.
— Разбира се.
— Добре. — Поцлох намести очилата си. — Приятно зимуване тогава. Аз ненавиждам прощални разнежвания.
— Както и аз — отговори Щайнер.
— Знаете ли — примигна Поцлох, — това е просто въпрос на навик. Когато човек се е срещал и разделял като мен с толкова много хора, свиква с всичко. Като че отивате от стрелбището при въртележките.
— Прекрасно сравнение. От стрелбището към въртележките… И от въртележките към стрелбището… Великолепно сравнение!
Поцлох се усмихна на тази похвала.
— Между нас казано, Щайнер, знаете ли кое е най-ужасното нещо? Най-ужасното е, че в края на краищата всичко става навик. — Той бутна пак очилата на носа си. — И така наречените възторзи дори.
— И войната дори — каза Щайнер.
— И страданието. И смъртта. Познавам човек, който загуби четири жени в разстояние на десет години. Сега има пета, която се е разболяла. Излишно е да ви казвам, че той търси вече шеста. Въпрос на навик.
— Освен когато се отнася за собствената ни смърт.
Поцлох прогони тази мисъл и махна с ръка.
— Човек никога не вярва истински в нея, Щайнер. Дори по време на война. Иначе не би имало войни. Всеки мисли, че ще се отърве някак. Прав ли съм?
Той наведе глава на една страна и погледна Щайнер. Щайнер кимна весело. Поцлох подаде отново ръка.
— Довиждане, значи. Трябва да отида до стрелбището, за да видя дали са опаковали добре сребърния сервиз.
— Довиждане. Аз пък ще отида до въртележките.
Поцлох се усмихна и си тръгна.
Щайнер тръгна към фургона. Изсъхналите листа шумяха под стъпките му. Нощта висеше безмълвно и равнодушно над гората. Откъм стрелбището се чуваше звънтенето на чуковете. Няколко лампи се люлееха покрай полуразглобената въртележка.
Щайнер отиваше да се сбогува с Лило. Тя щеше да остане във Виена. Нейните документи за самоличност и разрешително за работа бяха валидни само за Австрия. Но тя не би тръгнала с него, дори да беше възможно.
С Щайнер бяха случайни другари, събрани по волята на съдбата — и двамата знаеха това.
Лило нареждаше трапезата в циганския фургон. Тя се обърна, щом го видя, и каза:
— Имаш писмо.
Щайнер го взе и погледна марките.
— От Швейцария е. Предполагам, че е от нашето момче.
Той скъса плика, прочете писмото и каза:
— Рут е в болница.
— Какво й е? — попита Лило.
— Възпаление на дробовете. Но изглежда, че не е нещо сериозно. Били в Муртен. Малкият й давал всяка вечер светлинни знаци през прозореца. Ще ги срещна може би, ако мина през Швейцария.
Щайнер прибра писмото във вътрешния си джоб.
— Надявам се, че малкият ще съумее да нареди работите, за да се намерят отново.
— Ще успее — каза Лило. — Много е научил вече.
— Да, но все пак.
Щайнер искаше да обясни на Лило, че ще е трудно за Керн, когато Рут бъде изписана от болницата и изпратена под стража до границата. После се досети, че самите те се виждат тази вечер за последен път и ще е по-добре да не говори за хора, които се надяват да останат завинаги заедно или поне да се срещнат пак.
Той отиде към прозорчето и погледна навън. Работниците опаковаха под светлината на карбидни лампи лебедите, конете и жирафите от въртележката и ги завиваха в сиви платнища. Животните бяха изправени или положени на земята като че някаква бомба неочаквано бе разрушила щастливия им съвместен живот. Двама работници седяха в една откачена гондола и пиеха бира направо от бутилките. Бяха захвърлили палтата и шапките си на рогата на един бял елен, облегнат до някакъв сандък с широко разтворени крака, сковани сякаш във вечен бяг.