— Ела — обади се Лило зад него. — Вечерята е готова. Приготвих ти пирожки.
Щайнер се обърна и я прегърна.
— Вечеря! — каза той. — Пирожки! За скитници като нас съвместното хранене замества домашното огнище и родината, нали?
— Има и нещо друго. Но ти не го знаеш. — Тя помълча. — Не го знаеш, защото не можеш да плачеш и не разбираш какво значи да тъгуваш заедно с някого.
— Права си. Не зная — отговори Щайнер. — Ние не сме тъгували често, Лило.
— Не. Ти не си тъгувал. Ти си или сърдит, или равнодушен, смееш се или си обзет от онова, което наричаш смелост. Но то не е смелост.
— А какво е, Лило?
— То е само страх да се отдадеш на чувства. Страх от сълзи, страх, че няма да приличаш на мъж. Мъжете в Русия плачат, но това не им пречи да са храбри мъже. Ти никога не си разкрил сърцето си.
— Не — каза Щайнер.
— Какво чакаш?
— Не зная. И не искам да зная.
Лило го погледна внимателно.
— Ела да ядем — каза най-после тя. — Ще ти дам хляб и сол, както правим в Русия, и ще те прекръстя, преди да тръгнеш. О, неотменна мъка! Сигурно ще ми се смееш.
— Не, няма да се смея.
Тя остави чинията с пирожки на масата.
— Седни при мен, Лило.
Лило поклати глава.
— Днес ще ядеш сам. Аз ще ти прислужвам и ще ти подавам яденето. Това е последната ти вечеря тук.
Тя остана права, като му подаваше пирожките, хляба, месото и краставичките. Наблюдаваше го как се храни и му приготви мълчаливо чай. Движеше се безшумно в малкия фургон с едри крачки като пантера, вече свикнала с тясната си клетка. Наряза му месото с нежните си, изгорели от слънцето ръце, а лицето й имаше сериозно и загадъчно изражение. На Щайнер изведнъж му се стори, че вижда пред себе си образ от Стария завет.
Той стана и си взе багажа. Тъй като вече имаше паспорт, бе сменил раницата си с чанта. Отвори вратата, слезе по стъпалата и остави чантата си отвън. После се върна.
Лило седеше до масата, облегнала глава на ръката си. Очите й бяха пусти, сякаш не виждаха нищо, сякаш тя бе останала вече сама. Щайнер отиде до нея.
— Лило…
Тя се раздвижи и го погледна. Изразът в очите й се промени.
— Лошо нещо е заминаването — каза той.
Тя кимна и го прегърна.
— Без теб ще бъда наистина съвсем сама.
— Къде ще отидеш?
— Не съм решила още.
— Ти си в безопасност в Австрия. Дори ако дойдат германците.
— Да.
Тя го погледна настойчиво. Очите й бяха дълбоки, блестяха.
— Лошо е, Лило — прошепна Щайнер.
— Да.
— Знаеш ли защо?
— Зная, както и ти знаеш защо е лошо за мен.
Те продължиха да се гледат.
— Странно — каза Щайнер, — че ни разделя само малко време и живот. Всичко друго ни свързва.
— Цяла вечност, Щайнер — отвърна тихо Лило, — цяла вечност и целият ни живот…
Щайнер кимна. Лило скри лице в ръцете си и изрече няколко думи на руски. После му подаде парче хляб с малко сол.
— Изяж го, щом тръгнеш. За да можеш да намериш хляб без грижи в чуждите страни. А сега сбогом.
Щайнер се наведе да я целуне. Но когато я погледна, не дръзна да го стори.
— Тръгвай — каза тихо тя. — Тръгвай…
Той тръгна през гората. След малко се обърна. Палатките бяха изчезнали в нощта, където нямаше нищо друго, освен безкраен шепнещ мрак, а в светлото правоъгълниче на далечна отворена врата — малка фигурка, която не махаше с ръка за сбогом.
Глава петнайсета
След две седмици Керн отново бе отведен в околийския съд. Пълният съдия, с лице като на ябълка, го погледна тъжно.
— Имам лоши новини за вас, господин Керн…
Керн се подготви. „Четири седмици — помисли той. — Надявам се, че няма да са повече от четири. Ако е необходимо, Беер сигурно ще успее да задържи дотогава Рут в болницата.“
— Молбата във ваша полза до по-горната инстанция е отхвърлена. Много време сте били в Швейцария. Постъпката ви не може да се сметне за последица от отчаяние. Освен това имаме и онази случка с полицая. Осъден сте на четиринайсет дни затвор.