— Още четиринайсет дни ли?
— Не. Всичко четиринайсет дни. Предварителното задържане ви се зачита.
Керн въздъхна дълбоко.
— Ще бъда освободен днес значи.
— Да. Трябва да помните само, че сте прекарали това време в затвор, а не в арест. Единствената неприятност е, че ще имате в досието си бележка, че сте били затварян.
— Ще го понеса много лесно.
Съдията го погледна.
— По-добре би било да не сте в списъка на затворниците. Но нямаше възможност да се избегне това.
— Още днес ли ще ме изгонят? — попита Керн.
— Да. През Базел.
— През Базел ли? За Германия? — Керн се огледа нетърпеливо. Готов беше да скочи веднага през прозореца и да избяга. Чувал бе за изгонени в Германия емигранти. Най-вече бежанци, наскоро дошли оттам.
Прозорецът бе отворен, а стаята на съдията беше на партера. Навън грееше слънце. Клоните на ябълката се огъваха от вятъра, зад тях имаше плет, който можеше лесно да прескочи, а зад него беше свободата.
Съдията поклати глава.
— Ще ви изпратят във Франция, не в Германия. Базел е едновременно на френската и на германската граница.
— Не могат ли да ме изгонят през Женева?
— Не, за жалост. Базел е най-близкото място. Имаме изрични заповеди в този смисъл. Женева е много по-далече.
Керн помълча за миг.
— Сигурно ли е, че ще ме предадат във Франция?
— Напълно сигурно.
— Не препращат ли арестуваните без документи в Германия?
— Не са препратили никого в Германия, доколкото зная. Това би могло да се случи в някое крайгранично селище. Но не съм чувал такова нещо и за тези места дори.
— Сигурно ли е, че някоя жена без документи няма да бъде върната в Германия?
— Напълно сигурно. Във всеки случай аз няма да сторя такова нещо. Защо питате?
— Без никакви особени съображения. Просто защото понякога срещам жени без документи. А за тях всичко е много по-тежко. Затова ви запитах.
Съдията намери между книжата си един документ.
— Ето заповедта за изгонването ви. Вярвате ли сега, ще ви отведат във Франция?
— Да.
Съдията прибра пак документа в папката си.
— Вашият влак тръгва след два часа.
— Абсолютно невъзможно ли е да ме изпратят за Женева?
— Абсолютно. Бежанците струват много скъпо на нашите железници. Има строго нареждане да се изпращат до най-близката граница. В случая не мога да ви помогна с нищо.
— А ако платя сам пътя си?
— Да. Тогава е възможно. Искате ли да го сторите?
— Не. Нямам средства. Попитах само.
— Не разпитвайте много — каза съдията. — Всъщност вие трябва да платите разноските си и до Базел, ако имате пари. Но аз се въздържах да ви разпитвам. — Той стана. — Сбогом. Желая ви всичко добро и се надявам, че ще се наредите добре във Франция. Надявам се също, че положението скоро ще се промени.
— Може би. Иначе би било най-добре да се обесим още сега.
Керн вече нямаше възможност да влезе във връзка с Рут. Беер беше идвал миналия ден и му бе казал, че тя трябва да остане още една седмица в болницата. Той реши да пише на лекаря, щом стигне на френската граница. Сега знаеше най-важното: че Рут не ще бъде изпратена в никакъв случай в Германия. И че ако има пари за път, може да бъде заведена в Женева.
След два часа дойде да го вземе цивилен полицай.
Тръгнаха за гарата, Керн носеше чантата си. Беер му я беше купил и донесъл миналия ден.
Минаха край една гостилничка. Прозорците й бяха широко разтворени. Няколко души свиреха на цитри бавен селски танц, а двама мъже в алпийски костюми пееха до прозореца тиролски песни.
Те се бяха прегърнали и се люшкаха в такт с музиката. Цивилният полицай се спря. Един от двамата тиролски певци, тенорът, млъкна и се обърна към полицая:
— Къде беше толкова време, Макс? Всички те чакаме.
— По работа — отговори полицаят.
Певецът погледна презрително Керн.
— Каква гадост! — изрева той с неочаквано дълбок глас. — Нашият квартет отива по дяволите, значи, тази вечер!
— Нищо подобно! Ще се върна след двайсет минути.
— Сигурен ли си?