Выбрать главу

— Още четиринайсет дни ли?

— Не. Всичко четиринайсет дни. Предварителното задържане ви се зачита.

Керн въздъхна дълбоко.

— Ще бъда освободен днес значи.

— Да. Трябва да помните само, че сте прекарали това време в затвор, а не в арест. Единствената неприятност е, че ще имате в досието си бележка, че сте били затварян.

— Ще го понеса много лесно.

Съдията го погледна.

— По-добре би било да не сте в списъка на затворниците. Но нямаше възможност да се избегне това.

— Още днес ли ще ме изгонят? — попита Керн.

— Да. През Базел.

— През Базел ли? За Германия? — Керн се огледа нетърпеливо. Готов беше да скочи веднага през прозореца и да избяга. Чувал бе за изгонени в Германия емигранти. Най-вече бежанци, наскоро дошли оттам.

Прозорецът бе отворен, а стаята на съдията беше на партера. Навън грееше слънце. Клоните на ябълката се огъваха от вятъра, зад тях имаше плет, който можеше лесно да прескочи, а зад него беше свободата.

Съдията поклати глава.

— Ще ви изпратят във Франция, не в Германия. Базел е едновременно на френската и на германската граница.

— Не могат ли да ме изгонят през Женева?

— Не, за жалост. Базел е най-близкото място. Имаме изрични заповеди в този смисъл. Женева е много по-далече.

Керн помълча за миг.

— Сигурно ли е, че ще ме предадат във Франция?

— Напълно сигурно.

— Не препращат ли арестуваните без документи в Германия?

— Не са препратили никого в Германия, доколкото зная. Това би могло да се случи в някое крайгранично селище. Но не съм чувал такова нещо и за тези места дори.

— Сигурно ли е, че някоя жена без документи няма да бъде върната в Германия?

— Напълно сигурно. Във всеки случай аз няма да сторя такова нещо. Защо питате?

— Без никакви особени съображения. Просто защото понякога срещам жени без документи. А за тях всичко е много по-тежко. Затова ви запитах.

Съдията намери между книжата си един документ.

— Ето заповедта за изгонването ви. Вярвате ли сега, ще ви отведат във Франция?

— Да.

Съдията прибра пак документа в папката си.

— Вашият влак тръгва след два часа.

— Абсолютно невъзможно ли е да ме изпратят за Женева?

— Абсолютно. Бежанците струват много скъпо на нашите железници. Има строго нареждане да се изпращат до най-близката граница. В случая не мога да ви помогна с нищо.

— А ако платя сам пътя си?

— Да. Тогава е възможно. Искате ли да го сторите?

— Не. Нямам средства. Попитах само.

— Не разпитвайте много — каза съдията. — Всъщност вие трябва да платите разноските си и до Базел, ако имате пари. Но аз се въздържах да ви разпитвам. — Той стана. — Сбогом. Желая ви всичко добро и се надявам, че ще се наредите добре във Франция. Надявам се също, че положението скоро ще се промени.

— Може би. Иначе би било най-добре да се обесим още сега.

Керн вече нямаше възможност да влезе във връзка с Рут. Беер беше идвал миналия ден и му бе казал, че тя трябва да остане още една седмица в болницата. Той реши да пише на лекаря, щом стигне на френската граница. Сега знаеше най-важното: че Рут не ще бъде изпратена в никакъв случай в Германия. И че ако има пари за път, може да бъде заведена в Женева.

След два часа дойде да го вземе цивилен полицай.

Тръгнаха за гарата, Керн носеше чантата си. Беер му я беше купил и донесъл миналия ден.

Минаха край една гостилничка. Прозорците й бяха широко разтворени. Няколко души свиреха на цитри бавен селски танц, а двама мъже в алпийски костюми пееха до прозореца тиролски песни.

Те се бяха прегърнали и се люшкаха в такт с музиката. Цивилният полицай се спря. Един от двамата тиролски певци, тенорът, млъкна и се обърна към полицая:

— Къде беше толкова време, Макс? Всички те чакаме.

— По работа — отговори полицаят.

Певецът погледна презрително Керн.

— Каква гадост! — изрева той с неочаквано дълбок глас. — Нашият квартет отива по дяволите, значи, тази вечер!

— Нищо подобно! Ще се върна след двайсет минути.

— Сигурен ли си?