— Влизай — каза един сънлив чиновник. — Има още един вътре. Ще ви изпратим обратно към четири часа сутринта.
Керн влезе в помещението.
— Фогт! — извика изненадано той. — Какво те носи тук?
Фогт вдигна рамене.
— Продължавам да обсаждам швейцарската граница.
— Оттогава ли? Откакто те заведоха до люцернската гара?
— Оттогава. — Фогт не беше добре. Кожата му приличаше на сива хартия. — Не ми върви — оплака се той. — Не успях да вляза в затвора, а нощите станаха вече толкова студени, че няма да изтрая дълго.
Керн седна до него.
— Аз бях в затвора — каза той. — И се радвам, че излязох. Такъв е животът.
Един полицай им донесе хляб и червено вино. Хапнаха, след това легнаха да поспят на пейката. В четири часа сутринта ги събудиха и откараха до границата. Беше още съвсем тъмно. Узрелите жита светлееха покрай шосето.
Фогт потрепери от студ. Керн съблече пуловера си и му го даде.
— Облечи го. На мен не ми е студено.
— Сигурен ли си?
— Да.
— Защото си млад — каза Фогт и навлече пуловера. — Ще го задържа два часа, докато изгрее слънце.
Разделиха се недалеч от Женева. Фогт възнамеряваше да проникне по-навътре в Швейцария през Лозана. Близо до границата все го връщаха назад и той не успяваше да влезе в затвора.
— Задръж пуловера — каза му Керн.
— И дума да не става! Такова нещо е цяло богатство сега.
— Аз имам още един. Подарък от един свещеник във виенския затвор. В чантата ми в гардероба на женевската гара.
— Наистина ли?
— Разбира се. Син пуловер с червена ивица. Вярваш ли ми сега?
Фогт се усмихна и извади книжка от джоба си.
— Вземи това в замяна.
Бяха поемите на Хьолдерлин.
— На теб ще ти е много по-тежко без тях — каза Керн.
— Ни най-малко. Зная повечето наизуст.
Керн пристигна в Женева. Поспа два часа в църквата и в дванайсет часа застана пред централната поща.
Знаеше, че Рут не може да дойде толкова скоро, но все пак почака до два часа. После прегледа Биндеровия списък с адресите. Съдбата и този път се оказа добра към него. До вечерта спечели седемнайсет франка. И отиде в полицията.
Беше събота вечер. В участъка беше пълно. В единайсет часа доведоха двама пияни. Те повръщаха и изцапаха цялото помещение, след това запяха. Към един часа бяха вече петима.
В два доведоха и Фогт.
— Това е някаква лоша шега — каза тъжно той. — Но все едно, поне сме заедно.
След един час ги изведоха. Нощта беше студена. Звездите мигаха безкрайно далечни в тъмното небе. Полумесецът светеше като разтопено злато.
Полицаят спря.
— Ще свиете вдясно, после…
— Зная — прекъсна го Керн. — Този път ми е добре познат.
— Късмет тогава.
Тръгнаха по тясната ивица ничия земя между двете граници.
Противно на очакванията им, тази нощ не ги върнаха обратно, а ги закараха в околийското управление. Нахраниха ги, написаха дознание и ги върнаха на следващата вечер.
Беше ветровито и облачно. Фогт беше много уморен. Почти не говореше и изглеждаше смазан. След като минаха границата, спряха да починат в една купа сено.
Фогт спа до сутринта като мъртвец.
Пробуди се при изгрев-слънце. Не мръдна, само отвори очи. Тази слаба неподвижна фигура, загъната в тънкото горно палто, тази човешка развалина с големи, спокойни, широко разтворени очи, се стори безкрайно трогателна на Керн.
Намираха се на малка височинка, откъдето се виждаха градът и езерото, облени с лунна светлина. В светлия въздух се издигаше дим от къщи, пробуждащ спомен за топлота, сигурност, легла и закуска. Слънцето искреше по набръчканата повърхност на езерото. Фогт наблюдаваше спокойно как поглъща леките блуждаещи мъгли, а белият лоб на Монблан изниква постепенно между разкъсаните облаци, сияещ като светлите стени на недостижим небесен Йерусалим.
Към девет часа тръгнаха отново. Влязоха в Женева и поеха край езерото. След малко Фогт спря.
— Погледни! — каза той.
— Какво?
Фогт посочи величествена сграда в просторен парк. Огромната постройка сияеше на слънцето като крепост на сигурен и добре подреден живот. Великолепният парк блестеше от позлатата на есента. Пред широкия вход имаше дълги редици автомобили, а множество усмихнати хора влизаха и излизаха от него.