Джон Ъпдайк
Обичай ме, Обичам те
Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения
Предговор
За първи път семейство Мейпълз се представя на писателя в Ню Йорк през 1956 год. След това те изчезват от погледа му за седем години и — давайки случайно кръв — се появяват отново в предградията на Бостън през 1963 год. Оттогава вземат очевидно участие в творческите му планове, докато двойката се раздели през 1976 год. Тяхното фамилно име (означаващо всъщност „Кленове“), подарено им от един млад мъж, израснал в малко градче, сгушило се сред сенките на норвежки кленове, и преместил се по-късно в Нова Англия — любимото кътче на захарните и огненоярките блатни кленове, внушава усещането за невинността на дървото, за непринуденото откровение и приятната прохлада на шумолящата му корона от листа. Макар историята на семейство Мейпълз да проследява залеза и разтрогването на един брак, в нея също така са отразени и много щастливи моменти от общия им съвместен живот — при отглеждането на техните деца, докато са заедно — един с друг, в милионите споделени помежду им неземни мигове. Вярно е, че когато един брак умира, — това е тъжно. Но всичко под тази небесна шир умира рано или късно и ако ограниченията във времето бъдат приети за недействителни, то тогава сред вселената не би могло да се роди нищо ново и истинско, което да идва след старото. Дълбокият човешки морал в тази толкова истинска и тъжна история е, че всичко благословено на тази земя представлява смесица от добро и зло, а също така — че хората са непоправимо верни на своята човешка същност. Музикалната фраза, развитието и отстъплението, на дуета Мейпълови се повтаря отново и отново във все по-груба трансформация. Те са свенливи, лъчезарни и неудовлетворени. Харесват се един друг, но същевременно всеки от тях е неразгадаема мистерия за другия. Обичайно е единият да не се чувства особено добре в компанията на другия, а и колебанията в техните еротични мечтания рядко са балансирани. Въпреки това, те говорят много по-откровено и непринудено, отколкото който и да било друг герой, създаден от автора. Едно племе, изолирано в някоя далечна долина, разбива акцент в говора си, след това го трансформира в диалект, а най-накрая — и в свой собствен език. Така се получава и при двойките. Нека тази история да съхрани един особен, мъртъв език, с не по-лесна за изучаване морфология от тази на латинския.
Джон Ъпдайк
1. Гринич Вилидж
Мейпълови се бяха преместили едва предишния ден на „Западна Тринайсета Улица“ и тази вечер бе дошла да ги навести Ребека Кън, тъй като вече те ставаха достатъчно близки. Високото, постоянно леко усмихнато момиче с малко отвеяно изражение, разреши на Ричард Мейпъл да й свали палтото и шала, докато стоеше и деликатно поздравяваше Джоан. Извършвайки всяко движение с допълнителна прецизност и изисканост — заради безупречността, с която трябваше да бъде изпълнена цялата операция — Ричард въздъхна, влезе в тъмната спалня, внимателно положи дрехите на Ребека върху леглото и се върна в хола. Палтото й изглеждаше леко като перце. Макар двамата с Джоан да бяха женени повече от година, той все още изглеждащ толкова младолик, че инстинктивно хората не очакваха от него да има нещо общо с ангажиментите на домакин, Техният неохотен прием на личността му предизвикваше у него съответната колебливост и често ставаше така, че когато имаха гости, съпругата му бе тази, която наливаше напитките, докато той мълчеше небрежно излегнат на канапето в позата на привилегирован и невероятно надут гост.
Настанила се под лампата направо на пода, с единия крак пъхнат под нея и ръка опряна на раклата, която предишния наемател още не бе прибрал, Ребека тъкмо казваше:
— Разбираш ли Джоан, щом чух предложението, макар да я познавах едва от няколко минути, веднага приех. Дотогава живеех в едно отвратително място, наречено „Пансион за дами“. В коридорите имаше толкова стари кафе машини, от онези дето се пускат с четвърт долар.
Изопнала гръб върху строгия стол от дома на родителите си във Върмънт, стискайки на топка влажна носна кърпичка в ръка, Джоан се обърна към Ричард и обясни:
— Преди да се нанесе в сегашния си апартамент, Беки е живяла с онова момиче и с нейния приятел.
— Точно така, и той се казваше Жак — добави Ребека.
— О, ти си живяла с тях? — попита Ричард, Спокойната интонация на гласа му бе следствие от обзелото го самочувствие след ефектно извършената операция с палтото.
— Да, той даже настояваше името му непременно да бъде изписано на пощенската кутия. Ужасно се страхуваше да не пропусне някое писмо. Веднъж брат ми, който бе във военноморския флот дойде да ме види. Като забеляза на пощенската кутия — с три деликатни, паралелни движения на пръстите си тя разположи имената едно под друго —