— Гледай сега — обърна се той към възрастния си приятел, — него го подготвих две минути по-късно от нея, а свършиха по едно и също време.
— Това състезание ли беше? — попита Ричард.
Младежът настойчиво намести с непохватни движения пръстите на Ричард върху един тампон и повдигна ръката му.
— Дръжте я така в продължение на пет минути — рече той.
— И какво ще стане, ако не го направя?
— Ще си измърляте ризата. — А на стареца каза: — Онзи ден тук имаше една жена. Всичко бе свършило и тя тъкмо се канеше да си тръгва, когато ненадейно паф!… И цялата предница на хубавата ленена рокля се оплеска. Щеше да ходи на симфоничен концерт.
— И след това се е опитала да съди болницата да плати сметката за химическо чистене… — измърмори старецът.
— Защо аз бях по-бавна от него? — попита Джоан. Повдигнатата й ръка трепна, сякаш от раздразнение или отпадналост.
— Жените по принцип са така — отвърна й младежът. — В девет от десет случая мъжът е по-бърз. Сърцето на мъжа е толкова по-силно.
— Наистина ли?
— Разбира се — обади Ричард. — Недей да спориш с медицинската наука.
— Жената горе, от отделение С — каза старецът, — спасиха й живота след автомобилна злополука и сега чух, че съдила болницата, понеже не й намерили зъбната протеза.
Петте минути се изнизаха под звуците на подобни бръщолевеници. Вдигнатата ръка на Ричард започна да го наболява. Чувстваше се така, сякаш двамата с Джоан се намираха в класна стая, където никой не им обръщаше никакво внимание или играеха на гатанки и никой не можеше да отгатне последната.
— Сега, ако искате, можете да седнете — каза докторът, — но дръжте тампона на ръката си.
Всеки от тях седна на своето легло, провесвайки тежко крака. Джоан го попита:
— Усещаш ли виене на свят?
— С моето мощно сърце? Недей да говориш глупости.
— Мислите ли, че ще се нуждае от кафе? — попита я докторът. — Ако искате, да изпратя да донесат?
Старецът се приведе напред в стола си, готов да се изправи на крака:
— Не искам никакво кафе — извика Ричард прекалено високо, което го накара да си представи как заема мястото на Айрис в изпълнените с горчивина и наскърбеност разкази на стареца. „Някакъв прималял глупак долу в стаята за кръводаряване… аз ставам, за да отида да му донеса кафе, а той едва не ми отряза главата заради това.“ За да демонстрира на момента доброто си настроение и пълно присъствие на духа, Ричард посочи към кръвта, която току-що бяха дали — две квадратни пластмасови банки, здравата издути от съдържанието им — и заяви: — Из моя край, Западна Вирджиния, откъдето идвам, понякога можещ да смъкнеш кърлеж от гърба на куче, изглеждащ по същия начин. — Мъжете го зяпнаха изумени. Дали правилно бе изразил онова, което искаше да каже? Или тия никога досега не бяха виждали човек от Западна Вирджиния?
Джоан също посочи към кръвта:
— Това ли сме ние? Тези мънички възглавнички за кукли?
— Може би трябва да отнесем една в къщи на Бобчо предложи Ричард.
Докторът не изглеждаше съвсем уверен, че това е шега.
— Вашата кръв ще бъде предоставена за нуждите на госпожа Хенрисън — заяви неестествено сковано той.
Джоан го попита:
— Знаете ли нещо за нея? Кога ще я… за кога е предвидена операцията?
— Мисля, че за утре. По график за днес следобед има само отваряне на едно-две сърца. За целта ще са нужни около шестнайсет пинти.
— О… — Джоан бе шокирана. — Шестнайсет… но това е кръвта на цял човек, не е ли така?
— Дори повече — отвърна докторът с величествено махване на ръката, щедро даряващо с информация и освобождаващо от нуждата да се правят комплименти.
— Можем ли да я посетим? — попита Ричард, заради Джоан. („Направо ме е срам от теб,“ бе казала тя; а нещата трябваше да се променят;) Бе сигурен, че ще му откажат.
— Ами, можете да попитате на рецепцията, но обикновено преди сериозна операция като тази, пускат само най-близки роднини. Мисля, че вече сте в безопасност. — Имаше предвид убожданията им, На ръката на Ричард се бе появила малка подутина. Стажантът лепна отгоре й един от ония широки, розово-оранжеви лейкопласти, дето ги има само, по болниците. „Това им е специалността, помисли си Ричард, опаковане. Опаковат човешки вещества преди окончателното им доставяне. Шестнайсет възглавнички за кукли, еднакво импрегнирани и удобни, маршируващи към нечие отворено сърце“: картината моментално задоволи глада му за световен ред.
Той разви ръкава си и се смъкна от леглото. Остана изненадан като видя как, преди краката му да докоснат пода, три чифта очи фиксирано се вторачиха в него — хипнотични, притеснени, готови Всеки момент за скандал. Той се изправи и се изпъчи насреща им. Повдигна крак, за да обуе обувката си, а след това, стъпил на него, обу и другата. После направи няколко потропващи движения от степ — това бе всичко, останало му от уроците по танци, които бе взимал на седемгодишна възраст, пътувайки Всяка събота дванайсет мили до Моргантаун. Направи лек поклон пред съпругата си, усмихна се на стареца и каза на доктора: