— Цял живот хората непрекъснато очакват от мен да припадна. Нямам представа защо. Обаче аз никога не припадам.
Сакото и палтото му му се сториха някак непривични, някак по-хлъзгави и по-леки, но докато се движеше надолу по коридора, пространството наоколо го накара да се почувства комфортно. Джоан се движеше до него, запазила смирено, изпълнено е любопитство мълчание. Двамата излязоха навън през големите стъклени врати. От ниско надвисналите сиви облаци тук-там се подаваше по някой сноп студени слънчеви лъчи. Някъде зад тях кралят на Арабия лежеше унесен сред дрогирани съновидения от дюни, а госпожа Хенрисън, подобно на коматозната майка с близнаците, получаваше от стойката до болничното и легло техния идентичен животоспасяващ дар. Ричард сложи ръка Върху разширените от подложки рамене на жена си и вървейки напред, облегнат на нея, й прошепна.
— Хей, обичам те! Много, много, много те обичам.
Романтиката, това е просто неизвестното, неочакваното, неизживяното. Бе необичайно за Мейпълови да пътуват заедно в единайсет часа сутринта. Почти винаги бе тъмно, когато им се случваше да са заедно в колата. Овалът на лицето й стоеше ярко очертан в обсега на периферното му зрение. Тя го наблюдаваше внимателно, готова да поеме волана, ако той ненадейно изгубеше създание. В сумрачната светлина на деня Ричард бе изпълнен с нежни чувства към нея и любопитство към самия себе си, чудейки се колко дълбоко под мислите му се спотайваше скрита черната яма. Не се чувстваше по-различно от обичайното, но от друга страна това, дали човек е в съзнание или в безсъзнание, може би не подлежеше на самонаблюдение. Определено нещо бе взето от него. Той бе по-малко самият себе си с една пинта и не бе невъзможно, подобно на цирков акробат на трапец, спасен от мрежа, да запази формата си в света на светлината и отраженията само благодарение на един-единствен тънък слой втъкани помежду си клетки. И все пак, земята с нейните сигнали, сгради, автомобили и тухли продължаваше да съществува непоклатима като вселената.
Оставиха Бостън зад себе си и той попита:
— Къде да ядем?
— Трябва ли да ядем?
— Моля те, да. Нека те поканя на обяд. Просто като секретарка.
— Аз наистина се чувствам някак си не на място, все едно съм извън закона. Като че ли съм Откраднала нещо.
— И ти ли? Само че какво сме откраднали?
— Не знам. Сутринта? Мислиш ли, че Ив е наясно как да ги нахрани? — Ив беше тяхната бавачка, малко, русоляво момиче от тяхната улица, което точно след година — Ричард бе изчислил — щеше да разцъфне в приказна красавица. Обикновено бавачките се задържаха до три години. Взимаш я в десети клас, наблюдаваш я тихичко отстрани как разцъфтява и тогава, съвсем неочаквано, с края на средното образование подобно на седящ до теб пътник във влака, стигнал до крайната си гара, изчезва от погледа ти, в някое училище за медицински сестри или в свещения брачен обет. А влакът продължава своя път, качва други пътници, докато стане още по-стар и по-дълъг. Мейпълови имаха четири деца: Джудит, Ричард младши, нещастният топчест Джон с ангелско личице и Бийн или глезено Бобчо.
— Ще се оправи. Какво ти се иска? Всичките тия приказки за кафе направо ме подлудиха за чашка кафе.
— В заведението за палачинки оттатък „Сто двайсет и осма“ ти сервират кафето преди дори да си помолила за него.
— Палачинки? Сега? Майтапиш ли се? Да не би да си мислиш, че тепърва ще повръщаме?
— На теб повръща ли ти се?
— Не, не точно. Чувствам се някак си безплътен и прекалено разнежен, но това вероятно е самовнушение. Не я разбирам тая работа, да даваш нещо от себе си и все пак, по някакъв начин, да продължаващ да го имаш. От какво е това — от далака или е някакво особено настроение?
— Не знам. Но според теб излиза, че зависи от далака дали човек е простак, нервак, веселяк, така ли?
— Боже, съвсем забравих, че имаме и чувство за хумор. Моето май са го източили в болницата. И все пак, в разсъжденията ми очевидно има известна доза истина. Какви категории бяха хората според темперамента си — сангвиник, флегматик, меланхолик, холерик?
— Не забравяй, че жлъчката е до далака и също влияе на темперамента.