— Щети призная нещо, Джоан. Много си ерудирана. Жените на Нова Англия са ерудирани.
— И безполови — като мен.
— Това е така. Вари ме, печи ме, това е то. — Но в думите му не се таеше никакъв гняв. В действителност й бе напомнил за един техен, по-раншен разговор, за да може споменът оттогава да се съживи, да разсее сегашните дрязги и всичко да бъде забравено. Изглежда номерът бе минал. Ресторантът, където сервираха само палачинки, бе празен и тих по това време на деня. Странна срамежливост бе завладяла и двамата. Присъстваха на среща между кора, които имаха толкова малко общо помежду си, но все пак са достатъчно близки, за да приемат факта без излишни приказки. Развълнуван от петънцето, останало по зъбите й от боровинковата палачинка, той протегна запалена клечка кибрит към цигарата й и каза:
— Беше страхотна в стаята за кръводаряване.
— И защо?
— Защото се държа толкова храбро.
— И ти също.
— Да, но това се очаква от мен, Длъжен съм да бъда такъв. Това е цената, която плащаш, щом като имаш пенис.
— Шшт.
— Знаеш ли, забрави го онова, дето ти го казах, че си безполова. Бях ядосан, не знаех какво приказвам.
Сервитьорката донапълни чашите им с кафе и им остави бележка със сметката.
— И ти обещавам никога вече, ама никога, да не играя туист, ча-ча-ча или шотландски танци с Мерилин Бросман.
— Не говори глупости. Това въобще не ме интересува.
Казаното можеше да бъде прието за разрешение, макар да предизвика странна извратена раздразнителност у него. Това нейно самодоволство — защо не пожела да се бори? Опитвайки се да запази настъпилия помежду им мир, той взе бележката и влагайки артистичност, преструвайки се, че са на среща и че е нахакан, изискан ухажор, каза мило:
— Аз плащам.
Но поглеждайки в портфейла си Ричард видя само един-единствен омачкан долар. Не разбра защо това трябваше да предизвика у него такава ярост, освен може би заради факта, че доларът бе само един.
— По дяволите — изпъшка ядно той, — виж това — и размаха банкнотата пред носа й. — Цяла седмица работя като къртица заради теб и ония ненаситни посерковци и накрая какво остава за мен? Един скапан, смачкан, съдран долар.
Ръцете й се отпуснаха върху дамската чанта до нея. Втораченият й поглед остана прикован върху него и лицето й застина в безчувствена гримаса, покрито отново с порцеланова глазура от обезпокоително спокойствие.
— Ще платим двамата — отвърна тя.
4. Двойни легла в Рим
Мейпълови бяха коментирали и обмисляли раздялата си толкова дълго, че това вече им се струваше напълно неосъществимо. Защото разговорите им, все по-амбивалентни5 и безпощадни като обвинения, подобно на непрекъснатите нападки, отстъпления, дрязги и ласки, непостоянни и същевременно неотлъчно спохождащи ги, довеждаха до все по-силното вплитане помежду им в едно мъчително, безнадеждно и унизително интимно съжителство. А любовната им игра продължаваше да разгаря жаравата на страстта подобно на физиологично изродено, но иначе напълно здраво дете, чиито растеж набъбва пропорционално на липсата на храна. Когато устите им най-сетне замълчаваха, телата им безропотно се сливаха в едно, подобно на две безмълвни армии, претопили се в хомогенна благодарна маса от хора, освободени от абсурдната вражда между двама умопобъркани владетели, Кървящ, осакатен, неколкократно полаган с дължимата почит в своята гробница, бракът им не можеше да умре. Изпепелени от пламенното желание всеки от тях да напусне другия, да избяга от царството на брачното ежедневие, те заминаха заедно. Предприеха пътуване до Рим.
Пристигнаха през нощта. Полетът бе късен, аерогарата — величествена. Тръгнаха направо, без никаква подготовка, без предварителни планове. И въпреки това, сякаш предизвестени за тяхното пристигане, чевръсти италианци, говорещи перфектен английски, поеха сръчно багажа им, резервираха им хотелска стая по телефона от аерогарата и ги отведоха до един автобус. Изненадващо за тях, автобусът се потопи в очертанията на тъмен селски пейзаж. Няколко прозореца висяха като фенери сред гъстата тъма. Една река внезапно разголи сребърната си гръд. Силуетите на маслинови дръвчета и италиански борове изплуваха покрай тях като призрачни илюстрации от стар латински буквар.
— Мога да се возя на този автобус до края на живота си — каза Джоан на висок глас и Ричард усети леко бодване от спомена за дните, когато двамата бяха щастливи заедно; тогава веднъж тя му бе признала за сексуалната тръпка, събудила се у нея, когато младият мъж на бензиностанцията, бършейки предното стъкло с енергични, кръгообразни движения, бе раздрусал леко колата, с нея отвътре. От всички неща, които някога му бе признавала, това бе останало в съзнанието му като най-откровеното и дълбоко надникване в тайните на женската душевност, до които тя някога го бе допускала, и които самият той никога не успяваше да докосне, докато накрая се бе уморил да пробва и се бе отказал завинаги.