Все пак му стана приятно да я види щастлива. Това бе неговата слабост. Искаше тя да е щастлива и убеждението му, че ако се разделят той няма да знае дали е щастлива или не, най-неочаквано затръшваше резето на последната врата по пътя към раздялата, след като всички останали бяха широко отворени. После избърсваше от очите й сълзите, пролети по негова вина, пропъждаше всички протести на отчаяние и безнадеждност точно в онзи момент, когато тя се отказваше от всякакви надежди, и тяхната агония продължаваше.
— Нищо не е вечно — отвърна той сега.
— Не ме оставяш да се отпусна дори за минута, нали?
— Извинявай. Отпусни се.
За момент тя се загледа през прозореца, след което се обърна и каза:
— Сякаш въобще не пътуваме към Рим.
— А накъде тогава? — Искаше му се откровено да разбере. Искрено се надяваше тя да му каже.
— Може би обратно към нашето Минало.
— Не. Аз не искам да се връщам там. Чувствам, че сме изминали дълъг път и ни остава още съвсем малко до края.
Тя се загледа навън към тихия пейзаж. Мина доста време преди той да разбере, че тя плачеше. Опита се да се пребори с импулса си да я утеши, макар че вътре в него, душата му крещеше, че това е жестоко и малодушно. Но ръката му, сякаш откъсната против волята му от някаква сила, могъща и неконтролируема като похотта, изпълзя бавно върху нейната. Тя отпусна глава върху рамото му. Забрадената жена от другата страна на редицата ги помисли за младоженци по време на медения им месец и деликатно отмести поглед.
Автобусът се измъкна от провинциалния пейзаж, фабрики и жилищни сгради стесниха магистралата. Внезапно пред погледите им изникна някакъв монумент — масивна, бяла пирамида, окъпана в светлина и гравирана с латински надпис. Скоро и двамата притиснаха лица към прозореца, за да проследят Колизея, очертал се като счупена сватбена торта на здрачния небосклон, докато дребната реликва не се завъртя бавно около оста си и не отплава мълчаливо от пристана на техните погледи. На крайната спирка друга жива верига от ръце и гласове им върна обратно багажа, настани ги в едно такси и ги откара до хотела. Докато Ричард пускаше шестстотинте лири на монети в ръката на шофьора, те му се сториха най-гладките, най-обли и тактично претеглени пари, давани някога от него. Рецепцията на хотела бе на горния етаж. Администраторът бе млад и закачлив. Той произнесе имената им няколко пъти и искрено се учуди защо не са отишли в Неапол. Коридорите на хотела, описан им на аерогарата като второкласен, въпреки това бяха облицовани с розов мрамор. Мраморен под ги отведе до тяхната стая. Това, както и просторната баня, и разкошното виолетово на завесите, заслепиха Ричард и той забеляза сериозния недостатък едва когато администраторът, потропващ доволно с токове — може би заради погрешно дадения голям бакшиш — се бе отдалечил доста надолу по коридора.
— Двойни легла — отбеляза Ричард. Винаги досега бяха спали на единично легло.
— Да го повикаме ли обратно? — попита Джоан.
— Държиш ли на това?
— Не мисля, че е толкова важно. Можеш ли да спиш сам?
— Предполагам. И все пак… — Положението бе деликатно. Чувстваше, че са ги обидили. Докато не се разделяха окончателно, му се струваше неуместно между тях да има дори едва забележима пролука. Ако въпросното пътуване трябваше да доведе до смъртта или излекуването на тяхната връзка (а това бе техен девиз за десети път), тогава в опита за лечение трябваше да има определена техническа „непорочност“, макар че — или по-скоро, точно заради това — в душата си той вече бе обрекъл опита на провал. Възникваше също и особено важния въпрос дали той би могъл да спи без топлината от близостта на нейното тяло, даващо смисъл на съня му.
— Й все пак, какво? — настоя Джоан.
— И все пак е някак тъжно.
— Ричард, недей да тъгуваш. И без това си достатъчно натъжен. Дошли сме тук, за да се отпуснем. Това не е меден месец или нещо такова, това е просто една малка почивка, която се опитваме да си дадем един на друг. Би могъл да идваш и да ме посещаваш в моето легло, ако не можеш да заспиш.
— Ти си толкова мила жена — рече той. — Само дето не мога да разбера защо съм така нещастен с теб.
Бе изричал тази фраза или нещо подобно толкова често преди, че тя — почувствала гадене от едновременните дози мед и жлъчка, пренебрегна изцяло забележката и започна да разопакова багажа с преднамерена ведрина. По нейно предложение излязоха да се разходят из града, макар да бе станало десет. Техният хотел се намираше на търговска улица, представляваща по това време на денонощието редица от спуснати кепенци. В далечния край един осветен фонтан мяташе игриви отражения със струите си вода. Неговите крака, които никога досега не му бяха създавали проблеми, започнаха да го болят. Изглежда — сред мекия влажен въздух на римската зима — обувките му се бяха раздули на места и сега тези изпъкналости се впиваха в плътта му при всяка негова крачка. Въобще не можеше да си представи защо бе станало така, освен ако не се окажеше, че е алергичен към мрамор. Заради неговите парещи крака намериха един американски бар, влязоха вътре и си поръчаха кафе. Някъде откъм ъгъла се носеше боботенето на пиян мъжки американски глас, заглушаван от звучна, неразбираема, женска тирада от оплаквания. Гласът, в действителност, не приличаше чак толкова на мъжки, колкото на женски с удебелен тембър, все едно че излизаше от грамофон, пуснат на по-бавни обороти. Надявайки се да се излекува от завладяващата го тъпа болка, Ричард си поръча хамбургер, оказал се повече доматен сос, отколкото пълнеж. Отвън, на улицата, той купи хартиена фунийка с горещи кестени от един уличен търговец. Възглавничките на пръстите и палците на мъжа бяха черни и обгорени от контакта му с парещата стока. Той енергично замаха с ръка, докато в дланта му не бяха поставени триста лири. В известен смисъл, Ричард нямаше нищо против, че го мамят. По този начин си осигуряваше място в римската икономика. Мейпълови се върнаха в хотела и легнали един до друг на двойните си легла, бързо се унесоха в дълбок сън.