„Значи, предположи Ричард, в тайните дебри на своето подсъзнание, и Джоан също спи добре сама.“ Но когато се събудиха на сутринта, тя му каза:
— Снощи беше невероятно смешен. Не можах да заспя и всеки път, когато се протягах да те побутна, за да те накарам да си мислиш, че си на спалня, ти ми казваше „махай се“ и се отърсваше от мен.
Той се разсмя изненадано.
— Наистина ли? И това съм го правил насън?
— Би трябвало да е на сън. Веднъж даже извика „Остави ме!“. Гласът ти прозвуча толкова силно, че те помислих за буден, но когато се опитах да те заговоря, ти вече хъркаше.
— Ама че глупост. Надявам се да не съм наранил чувствата ти.
— Не. Дори бе освежаващо да гледам как не противоречиш сам на себе си.
Той си изми зъбите и хапна няколко студени кестена, останали от предишната вечер. После Мейпълови закусиха твърди кифлички и горчиво кафе в хотела и излязоха отново из Рим. Обувките му подновиха необяснимото си мъчение. Със своята странна, почти присмехулна загриженост за техните тайни нужди, градът изпречи пред погледите им магазин за обувки. Влязоха вътре и Ричард си купи — от един грациозен като влечуго млад продавач — чифт черни мокасини от кожа на алигатор. Бяха прекалено стегнати с елегантните си форми, но затова пък абсолютно мъртви и не убиваха с такава жива, необуздана енергичност, както другите. След това Мейпълови — тя с пътеводителя на Хачет, а той с американските си обувки в една кутия — тръгнаха надолу по „Виа Национале“ към монумента на Виктор Емануел6 — една титанична грамада от стъпала, водеща наникъде.
— Какво толкова велико е направил тоя? — попита Ричард. — Да не би да е обединил Италия или това май беше Кавур7?
— Не беше ли оня смешен малък крал от „Сбогом на оръжията“?
— Не знам. Обаче никой не може да бъде толкова велик.
— Сега разбираш защо италианците нямат комплекси за малоценност. Всичко е толкова грамадно.
Стояха и съзерцаваха двореца Венеция, докато не си представиха как Мусолини гледа намръщено от един прозорец, а после изкачиха многобройните стъпала до „Пиаца дел Кампидолио“ и стигнаха до конната статуя на Марк Аврелий върху пиедестала на Микеланджело. Джоан отбеляза колко много приличала атмосферата на времето от творбите на Марино Марини8 и наистина бе така. Интуицията й бе прескочила триста години. Толкова бе интелигентна. Може би точно затова раздялата с нея представляваше така изискан като замисъл и труден като изпълнение жест. Обиколиха площада. Портите и вратите около тях изглеждаха затворени завинаги, като врати на художествена графика върху кадастрон. Влязоха, понеже страничната порта на църквата „Санта Мария“ в Аракоели беше отворена. Изведнъж откриха, че Вървят Върху заспали хора — човешки барелефи върху надгробни плочи в естествени размери, изтрити почти до основи от хилядите човешки ходила, стъпвали отгоре им. Пръстите на чифт ръце, притиснати към каменните гърди, бяха избледнели до пръстоподобни сенки. Едно лице, оцеляло от изпитанията на Времето зад висока колона, приличаше на жива душа, опитваща да се надигне от почти изличеното си тяло. Само Мейпълови разглеждаха тези барелефи, издълбани върху под, който сигурно някога е бил окъпано във великолепие езеро от мозайки. Другите туристи се трупаха около параклиса, пазещ зад стъклените си витрини зеленикавите останки на някакъв папа — до налъми и църковни одежди — спаружили се до размера на детско телце. Те излязоха през същата странична врата, слязоха надолу по едни стъпала и платиха входна такса, за да видят руините на Римския форум. Ренесансът го бе използвал за каменоломна. Навсякъде се виждаха безразборно разхвърляни счупени колони, предизвикващи силното усещане за перспектива, като при Кирико9 Джоан бе очарована от начина, по който съжителстваха птиците и бурените в пукнатините на този експлодирал сън на човешката цивилизация. Започна да ръми ситен дъждец. В края на една пътечка двамата надникнаха зад някаква стъклена Врата и един дребен, униформен човечец с метла изкуцука към тях и ги пусна да влязат в изоставената църква „Санта Мария Антика“. От призрачната сводеста атмосфера лъхаше студено безразличие към божественото, фреските от седми век изглеждаха някак неотдавнашни, нервно изпълнени. На излизане Ричард прочете въпроса в усмивката на метача и тактично притисна една монета в дланта му. Слабият дъждец продължавате кротко да ромоли. Джоан хвана ръката на мъжа си, сякаш търсеше подслон. Неговият стомах започна да го боли — с лека, дразнеща болка, едва доловима, само колкото да отвлече вниманието му от мъките с краката му. Тръгнаха покрай „Виа Сакра“, през застлани с трева, останали без покриви езически храмове. Болката в стомаха му се засили. Някакви униформени пазачи — старци, застанали тук и там под дъжда като прегладнели гларуси — им махаха към други руини и други църкви, но ролката заслепяваше Ричард и той не виждаше нищо друго, освен отдалечеността му от каквото и да било, което можеше да му послужи за опора. Отказа да влезе в Базиликата на Константин и вместо тора попита за „uscita“10 Чувстваше, че повече не може да контролира краката си. Пазачът, усетил че му се изплъзва бакшиш, начумерено насочи към малка врата в съседната телена ограда. Мейпълови вдигнаха резето, излязоха през вратата и се озоваха на навираното възвишение, издигащо се над Колизея. Ричард направи няколко крачки и се подпря на една ниска стена.
7
Камило Бензо ди Кавур (1810–1861) — италиански държавник, водач в движението за обединение на Италия. Бел.пр.