Когато се събуди един час по-късно, всичко изглеждаше по друг начин. Болката бе изчезнала. Джоан лежеше в своето легло и четеше пътеводителя на Хачет Обръщайки се към нея, той я видя променена, както когато я бе видял за първи път сред студената ярка светлина на библиотеката. Само че сега спокойно осъзнаваше факта, че оттогава тя бе дошла при него, за да сподели стаята му.
— Отмина — каза той.
— Ти се майтапиш. Бях готова да извикам доктор и да те карат в болницата.
— Не, нямаше нужда от такива работи. Знаех, че не е чак толкова сериозно. Беше на нервна основа.
— Но ти беше блед като мъртвец.
Струпаха се прекалено много различни дразнители, фокусирани в една точка. Предполагам, че форумът ми е повлиял потискащо. Тукашното минало е толкова угнетяващо. А и болките в краката също ме притесняваха.
— Скъпи, ти си в Рим. От теб се очаква да си щастлив.
— Сега вече съм. Хайде. Сигурно си умряла от глад. Да отидем да хапнем нещо.
— Сериозно ли говориш? Толкова ли добре се чувстваш?
— Напълно. Всичко мина. — И с изключение на приятно напомнящото парене в стомаха, излекувано още с първата хапка милански салам, наистина бе така. Мейпълови отново се впуснаха в обиколка из Рим и — в този град от стъпала, възвишения, разгъваща се перспектива, от изобилстващи с прозорци стени в цвят сепия и розова охра, от постройки, толкова просторни, че човек се чувстваше в тях като под небето — двойката се раздели. Не физически — рядко им се случваше някой да изпусне погледа на другия. И все пак, най-сетне, двамата бяха разделени. И те го знаеха. Подобно на дните на тяхното ухажване, бяха станали вежливи, закачливи и тихи един към друг. Жизнените сокове на брака им пресъхнаха като престаряла, силно избуяла лоза, чието скрито в земята стебло е било съсечено още при засаждането й от стария градинар. Те вървяха ръка за ръка сред привидно еднотипните фасади на сгради, които — при по-внимателно наблюдение — се разчленяваха на напълно различни стилове и епохи. В определен момент тя се обърна към него и каза:
Скъпи, сега знам какво не е било наред при нас. Аз, съм класическа, а ти — бароков.
После двамата пазаруваха, гледаха, спаха, ядоха. Седнал насреща й в последния от ресторантите, който — подобно на оазис от ленени покривки и ароматни вина — бе съхранил спомена за онези отдавна отминали елегични дни, Ричард видя, че Джоан бе щастлива. Нейното лице, освободено от напрегнатостта на очакването, излъчваше спокойствие и ведрина. Жестовете й бяха откраднали нещо от флиртуващата ирония на младостта. Тя бе живо заинтригувана от всичко наоколо. А гласът й — докато се бе привела напред, за да прошепне забележката си за една жена с красив мъж на съседната маса — бе бърз и припрян, сякаш въздухът, който дишаше, бе разреден и олекнал. Тя бе щастлива. Усетил ревност от нейното щастие, той изведнъж изпита неохота при мисълта, че трябва да я напусне.
5. На граждански поход през Бостън
Движението за граждански права оказваше здравословен ефект върху Джоан. Майка на четири деца от крайните квартали на града, тя се връщаше късно нощем от часовете по пасивна съпротива в Роксбъри със зачервени бузи и пламтящ поглед, изгаряща от нетърпение да обясни новите си познания, докато сладичко отпива „Бенедиктин“.
— Този грамаден мъж в гащеризон…
— Негър? — попита съпругът й.
— Естествено, този грамаден мъж с много изискан речник ни каза, ако някъде организираме протестен поход, особено пък ако е на Юг, да пуснем мъжете негри от външната страна на колоната, защото било важно за тяхното его да могат да ни защитят. Разказа ни за една нюйоркска модна дизайнерка, която отишла до Селма и казала, че може да се погрижи сама за себе си. Впоследствие започнала да приказва с офицер от конната полиция. Накрая той я помолил да се прибере вкъщи.