— Вие сам ли сте тук или с някого? — попита Джоан. — Чувствам необходимост от груповата сигурност.
— Ела да се запознаеш със сестра ми. — Командата прозвуча странно на Ричард — думата „сестра“ приличаше по-скоро на психоложки жаргон, евфемизъм за „метреса“.
Но отново нещата се оказаха по-прости, отколкото изглеждаха. Неговата сестра бе замесена от същото тесто. Червендалеста и набъбнала като бухнал козунак, тя гледаше самоуверено над околните с властен, орлов поглед, и носеше на ревера на груб зелен костюм голяма колкото чинийка за кафе значка с инициали SCLC. Ричард си пожела костюма — изглеждаше топъл. Денят продължаваше да е мрачен и хладен. Нещо странно, може би от последователните „експлозии“ на антихистаминовите хапчета, ставаше вътре в него, каращо го да се чувства изискано издължен. В главата му се бе загнездила халюцинацията, че Съдбата го е нарочила да прелъсти тази жена. Тя се усмихна сияещо и каза:
— Моята дъщеря Труди и нейната най-добра приятелка Каръл.
Бяха момичета на около шестнайсет, само с един размер по-малки кости, отколкото женските. Труди бе направена от същия семеен сладкарски пълнеж и имаше същия стрелкащ се поглед. Каръл бе семпла, деликатна и трогателна. Горните й зъби представляваха неясно сиво петно във формата на скоба, а ръцете й бяха безпомощно свити около нейната оскъдна гръд. Върху бяла блузка тя носеше само тънка синя жилетка, разкопчана.
— Ти си замръзнала — каза й Ричард.
— Да, така е — отвърна тя и между тях възникна Взаимна симпатия, породена от това кратко, сдържано потвърждение. Тя добави: — Дойдох, понеже пиша учебно задание.
— Тя пише някаква история за профсъюзите — добави Труди и се изсмя неприязнено.
Момичето потрепери.
— Помислих си, че това тук може би е същото. Профсъюзите не са ли излизали на демонстрации? Гласът й, навлажнен от препятствието на скобите, се разнесе като ситни дисперсни капчици сред здрачната сивота на въздуха.
Сестрата на психиатъра каза:
— И само какво ги карат да учат тези деца в наши дни! Какви книги им дават да четат, мили Боже. Учителят им по английски им дал „Тропика на Рака“! Взех я и прочетох една страница, а Труди взе, че ме успокои, „Всичко е наред, мамо, учителят каза, че е трансценденталист14!“
На Ричард му се стори по-малко вероятно, че ще я прелъсти. Чувството му за реалност се разположи удобно в гнездото от топлота и сърдечност, което тези хора му предоставиха. Той предложи да купи на всички ядки. Съзнанието му се разголи и изживя насладата от присъствието на толкова много негри, удоволствието от потапянето в лъскавите сенки на техните кожи. Той щастливо се понесе сред звуците на техните остри, сардонични подсвирквания и неясна реч, търсейки продавача на лакомства. Момичетата и майката на Труди бяха приели радушно предложението му: Психиатърът и Джоан бяха отказали. Тълпата бе оформена от полюшващи се групички. Ричард махна на пастора на една църква, чието неделно училище посещаваха неговите деца, намигна на някакъв прогресивен певец, познат му от телевизията, изглеждащ помръкнал и изгубен в себе си, придоби каменно изражение, Минавайки покрай дългокос младок, пазен от полицията и надянал на врата си плакат с надпис „МАРТИН ЛУТЪР КИНГ — ИНСТРУМЕНТ НА КОМУНИСТИТЕ“, и потупа един висок, плешив мъж по рамото — „Помниш ли ме? Дик Мейпъл от «Плато Данте» Б-плюс.“
Мъжът от отдела обърна бледото си лице и напрегнато го изгледа през очила е диоптър. Бе шокиращо — имаше много състарен вид.
Походът бавно започваше. Камиони и полицейски коли се появяваха и изчезваха на входа на игрището. Досадни млади семинаристи се опитваха да организират тълпата в редици. От мегафоните се носеха гъгнещи неразбираеми съобщения. Името на Мартин Лутър Кинг се носеше като призрачна мълва из района на игрището — ту тук, ту там, ту заглъхващо, ту оживяващо. Слънцето стоеше като прогорено петно върху облаците. Каръл хрупаше от ядките си и потреперваше. Ричард и Джоан спореха дали да маршируват под знамената на Денвър заедно е психиатъра или с унитарианците, понеже баща й беше такъв. На края това нямаше никакво значение. Кинг невидимо зае място в челната група пред тях. В далечината камион, натоварен с пеещи жени, тръгна бавно напред, далечен ъгъл на тълпата започна да скандира „На чия страна си ти, момче?“ и те потеглиха.
На „Кълъмфъс Авеню“ всички бяха подредени в редици по десет и Мейпълови бяха разделени. Джоан се оказа между нейния психиатър и един масивен, печален африканец, украсен с племенни белези, маратонки и потник с емблемата на Харвардската атлетическа асоциация. Ричард откри, че е в края на предната редица, с Каръл до него. Мъжът зад него, гледащ високо напред либерал, го настъпи така жестоко по петата, че цепна мокасина му отзад и той трябваше да извърви трите мили през Бостън с хлопаща обувка, тътрейки крайник по земята. Ричард бе роден в Западна Вирджиния, близо до границата с Пенсилвания, и не можеше да свикне с Бостън. За десет години бе опознал някои от районите му, но все още се изненадваше от бързо сменящите се форми и очертания, в които тези райони се преплитаха. По протежение на няколко преки те маршируваха между излъчващи ведрина постройки, от чиито най-горни прозорци висяха знамена и плакати с надписи „КРАЙ НА СЕГРЕГАЦИЯТА“ и „ОСТАВКА ЗА ГОСПОЖА ХИКС“. След това колоната зави наляво и Ричард се движеше покрай Симфони Хол, под чиито правоъгълен свод често се бе пренасял в мечтите си сред тучните поляни на Брамс и по високите омайни зъбери на Щраус. Ей на този ъгъл се бе появявал с Джоан, Орфей и Евридика, когато и двамата бяха студенти. А в онзи ресторант, десетилетие по-късно, той и тя, всеки по на четири питиета, бяха решили да не се развеждат тази седмица. Новата сграда за бракоразводни дела, по-висока и някак по-крехка от която и да било друга постройка, Следваше отвисоко всеки завой от пътя им, ту изплувайки пред лицата им като мираж, ту скривайки се зад гърбовете им като спомен. Дългокрако, енергично, цветнокожо момиче от групата за сигурност, облечено в оранжева пожарникарска мушама, предвождаше тяхната редица и пляскайки с ръце, викаше две-три строфи от текста на някаква песен за свобода. Подобни песни ечаха по цялото километрично протежение на похода, застъпвайки се и заглушавайки се една друга. „На чия страна си ти, момче, на чия страна си ти… като дърво, вкоренено в земята, нас няма да ни мръднат никога оттук… и моята малка светлинка ще свети над Бостън, моята малка светлинка…“ Денят продължаваше да е хладен и без сенки. Вестниците, които той бе напъхал под сакото си, за да му държат топло, постоянно се смъкваха и изхлузваха. До него Каръл се бе свила в малката си жилетка, стиснала краищата й на гърдите си, но — сякаш изпаднала в захлас — неможеща да я закопчае. Зад него Джоан, ведро застанала между своята самоличност и свръхего, пристъпваше дръзко напред махайки с ръце и изнасяйки навън една след друга балетните си пантофи в уверена разтворена крачка.
14
Привърженик на идеалистическата философия, терминът означава лежащото извън пределите на познанието. За Кант — трансцендентното е „нещата в самия теб“. Бел.пр.