— Беше ли нужно да стоим и слушаме, всичките тия смотани речи? — попита Ричард. Най-сетне бяха тръгнали към вкъщи. Чувстваше се прекалено зле, за да кара и сгушен в подгизналия си, хлъзгав костюм, се бе свил до парното. Чистачките на предното стъкло сякаш проскърцвала „сво-бо-да, сво-бо-да“.
— Исках да чуя Кинг.
— Нали го слуша в Алабама?
— Бях прекалено уморена, за да го слушам там.
— А тоя път чу ли го? Не беше ли прекалено плоско и грубо?
— Малко. Но това е без значение.
Белият й профил излъчваше ведрина. Тя подмина отдясно един камион с ремарке и по прозореца и изплющяха струи вода, сякаш бяха аплодисменти.
— Ами този, Абърнати. Господи, ако той е Йоан Кръстител, то аз съм Ирод Велики. „Дук ’то французите не си утидът във Франция, дук’то ирлан’ците не си утидът в Ирландия, дук’то мексиканците не си утидът в…“18
— Стига.
— Не ме разбирай погрешно. Нямах нищо против да говорят демагогщини. Но това, което ме възмути, бе оная отвратителна, отегчителна, долнопробна имитация на митинг на възраждането, „Точну т’ка. Кажи им го, човече. Т’ва е истината.“
— Гърлото ти е много зле. Не мислиш ли, че трябва да спреш да го ползваш?
— Как можа да ме разпънеш на тоя кръст? Как можа да накараш твоя нещастен болен съпруг да стои с часове под ледения дъжд и да слуша тия отегчителни, тъпи безсмислени речи, които, на всичкото отгоре, ти вече си ги слушала, така или иначе?
— Не мисля, че речите бяха нещо кои знае какво. Но, все пак, беше важно, че ги изнесоха и че хората слушаха. Ти, Ричард, беше там и сам видя всичко това.
— Ах, каква сила. А само каква вяра. „Т’ва е то“.
— Ти си много болен.
— Точно така. И ти знаеше, че съм. Затова исках да си тръгнем. Дори твоят смотан психиатър си отиде. Приличаше на подгизнала тулумбичка.
— Той си отиде заради момичетата.
— Каръл много ми хареса. Тя ме уважава, въпреки цвета на кожата ми.
— Не трябваше да идваш.
— Трябваше, и още как. По някакъв начин ти успя да превърнеш цялата тая глупост във въпрос на чест. Това бе твоето сексуално отмъщение.
— Защо не престанеш вече…
— „Дук’то източногерманците не се върнат обратно в Източна Германия, дук’то люксембургците не се приберат обратно в Люксембург“…
— Моля те, престани.
Но той не можеше да престане и дори след като се прибраха вкъщи и тя го сложи в леглото, под обезпокоителните погледи на децата, гласът му продължаваше да бръщолеви неразбрано. „Дали е дубре, господарке,… има двойна бронхопневмония, ни се притесняйте, шъ гу опра’им.“
— Притесняваш децата.
— „Не ми убръщайте внимание, д’ца. Само да мо’ех да си почина малко под сянката на бананата, да отпусна тия стари кокали… Почивка, т’ва е истината!“
— Тати е малко болен — обясни Джоан.
— Ще умре ли? — попита Бийн и избухна в сълзи.
— Туй то — рече той, — „по няк’ва нещастна случайност духът ми тря’а да се възнесе, и да ме погребат до дървото, та да мога да чувам пеенето и банджото, и събирането на памука… а може дори и белите господари от голя’та къща да отронят някоя скромна сълза за… моята клета душа.“ — Той почти плачеше. Непонятна слабост го бе обзела в леглото, като че ли наистина току-що бе дал нов живот, живот на този глас, глас ридаещ за внимание от глъбините на угнетеността. Високо зад прозореца късното следобедно небе се проясняваше след отминалата буря. Сред топлината на леглото Ричард си затананика нещо и веднъж започнал, изхлипа след малко: „Господарке! Господарке! Вие хич не тревожи се! Стари Том ще види и следващ изгрев!“
Но Джоан беше долу, говорейки с, твърд безкомпромисен тон по телефона.
6. Вкус на метал
Металът, по принцип, няма вкус. Неговото присъствие в устата се възприема като наказание, като бич за плътта, като категорично НЕ за останалите вкусове. Когато Ричард Мейпъл, след трийсет години на внезапни прищракващи болки, нащърбени краища и епизодични изваждания, се принуди да „облече“ всичките останали му кътници и да сложи мостове на местата на извадените, златото разнесе неприятен хлад по бузите му и изрядната му загладеност маскира всички дупки и неравности в неговата уста, старателно покривайки релефа на местата, познати толкова детайлно на езика му. В петъка на последното укрепване той отиде на скромно парти. Докато опитваше различни питиета, имащи почти еднакъв вкус, се раздвояваше между усещането, че ту е малко по-малко самият той (истинските му зъби бяха изстъргани до корен), ту малко повече. Смяната на тоналностите, Проникващи в черепа му при всяко затваряне на челюстите, съответстваше, може би, на кристалната яснота, завладяла съзнанието след приемането на друга религия. Той виждаше хората, около себе си в нова светлина — с една отчетливост на зрението, която, подобно на картина през обектива на, фотоапарат, бе много детайлна и ограничена в рамката на окуляра. Можете да вижда само един човек наведнъж и не след дълго установи, че фокусира много по-рядко погледа си върху своята съпруга Джоан, отколкото върху Елинър Денис, дългокраката жена на продавача на общински облигации.