Отчетливостта на фигурата на Елинър отчасти се дължеше и на юридическата подробност, че тя и съпругът й бяха „разделени“. Това бе станало неотдавна. Неговото отсъствие от партито бе забележимо. През своя житейски път, който тя описваше като дълга поредица от мъчителни преживявания, Елинър бе възприела безсрамното обществено поведение да превръща личните си катастрофи в публични шеги. Само че тази вечер вълнението й бе неправилно изтълкувано. Непрекъснато се ослушваше, сякаш очакваше да чуе някакво ехо, което го нямаше тук, и нервно кръстосваше и прекръстосваше крака. Краката й бяха хубави, живи и толкова дълги, че когато след полунощ започна истинската веселба, тя запретна късата си пола и ритна трегера на касата на една врата, В същото време домакинът балансираше с чаша вода на челото си. Демонстрирайки стойка на глава, Ричард по погрешка се изтърколи напред и изненадан от своята отпуснатост, си помисли, че това бе ироничния коментар за плътта му, направен от неговите нови метални зъби. Целият бе изтъкан от тленна материя, разядена от годините, с изключение на онези звезди в главата му, на онова необозримо полярно струпване, появило се в зенита на неговото бавно завъртане.
Съпругата му отиде при него с лице, ясно и безизразно като циферблата на часовник. Бе станало време да си ходят. А нямаше кой да откара Елинър. Тримата, заедно с домакинята, пременена с големи обеци-халки и омърляна с кафе пола-панталон, отидоха до вратата и откриха, че навън бушува снежна буря. Поне доколкото можеше да долови окото, отвсякъде в притихналата виолетова нощ се сипеха снежинки, блъскайки се една в друга, за да си проправят път надолу.
— Бог да ни благослови, всичките — рече Ричард.
Домакинята предположи, че трябва да кара Джоан. Ричард я целуна по бузата и опита на вкус метала на горчивата й обица, след което се намести зад кормилото. Колата му беше чисто новичък „Корвер“ — дори не би си и помислил да повери управлението й на някой друг. Джоан изпълзя на задната седалка с пуфтене, за да подчертае физическото неудобство, а Елинър ведро намести палтото си, една книга джобен формат и краката си на мястото до него. Двигателят избръмча, подскочи и оживя. Ричард се чувстваше великолепно. Бе удобно подплатен отвсякъде — Елинър беше до него, Джоан — отзад, Бог — отгоре, пътят — отдолу. Силно падащият сняг мяташе брилянтни, експлозивни хризантеми срещу светлините на колата. На едно малко възвишение гумите леко забоксуваха. Чу се слаб стържещ шум, като чегъртане върху шушляк.
Сред уютния сумрак на купето, осветено само от зеленото мъждукане на спидометъра, Елинър — щедро показала коляно, заприказва най-сетне за своя изоставен съпруг.
— Просто си нямате представа — рече тя. — Вие двамата сте толкова далече от тези неща, че нямате абсолютно никаква представа на какво са способни мъжете. И аз самата не предполагах. Не бих искала да съм нелюбезна — с него преживях девет разумни години брак, дори не бих си и помислила да го наказвам с ограничени почасови посещения на децата, както постъпват някои жени, но… този мъж! Знаете ли докъде стигна нахалството му и какво ми каза? Каза ми, че когато е с друга жена, понякога затварял очи и си представил, че това съм аз.
— Понякога — отбеляза Ричард.
— Скъпи, съзнаваш ли, че пътят е хлъзгав? — попита жена му зад него.
— Това е от блясъка на фаровете — отвърна й той.
Елинър кръстоса и прекръстоса крака. За момент половината от бедрото й блесна на интимната зелена светлина. Тя продължи:
— Ами тези негови пътувания. Питах се, защо винаги в един и същи град пуска емисии на общински облигации. По едно време започнах да съжалявам кмета — мислех, че ще банкрутират. Сега, когато погледна назад, виждам колко съм била добра — толкова ангажирана с децата и къщата, винаги на телефона — да говоря с доставчика, с водопроводчика или газовата компания, опитвайки се да подготвя навреме ремонта на кухнята за Деня на благодарността, когато неговата загубена, тъпа майка идваше да ни посещава. Поне веднъж на ден ми се е налагало да остря ножа за месо. Слава Богу, тази фаза от живота ми вече е минало. Когато аз отидох при майка му, предполагам, за съчувствие, тя ме попита много възмутено „Какво си направила на моето момче?“ Тогава с децата си направихме сандвичи с риба тон и това беше първият Ден на благодарността, който ми е бил приятен. Честна дума.