— Винаги имам проблем с превключването на втора — каза й Ричард.
— Скъпи — обади се Джоан, — нали знаеш, че приближаваме оня ужасен завой?
— Трябва да видиш моя свекър как аранжира месо. Клъц, клъц. Направо кръвта ти изстива.
— На моя рожден ден, моят рожден ден — натърти Елинър, ритвайки неумишлено радиатора, — копелдакът беше с неговата кукличка на ресторант и после ми каза, каза ми най-официално — мъжете просто са невъзможни — каза ми, че поръчал торта за десерт. С това бил засвидетелствал уважението си към мен. В нощта, когато ми призна всичко това, сякаш настана края на света, а аз трябваше да се смея. Попитах го дали не ги бе накарал в ресторанта да сложат и свещички на тортата. А той ми отвърна, че се бил сетил за това, обаче не бил събрал достатъчно кураж.
Откликналия смях на Ричард застина във въздуха, когато колата внезапно поднесе на завоя. По средата на предното стъкло се бе появил тъмен, прав силует и той се опита да го отстрани от пътя си, но автомобилът отказваше да се подчини на кормилото и вместо това се приближаваше все по-близо, сякаш привличан от магнит, към телефонния стълб, който упорито продължаваше да стои по средата на стъклото. Стълбът бързо се уголеми. Изведнъж малките трески, нащърбени от кънките на работниците по поддръжката, станаха рязко отчетливи в ярките лъчи на фаровете, след което се разнесе кух удар — изненадващо недвусмислен и навеждащ на мисълта колко нелепо бе станало Всичко. Все още невярващ на сетивата си, Ричард почувства как внезапно застива и разбра, макар съзнанието му да бе обвито в дебела пелена от безразличие, че се бе случило нещо, за което В другото свое превъплъщение щеше горчиво да съжалява.
— Кретен — извика Джоан. Гласът й се разнесе до самото му ухо. — Хубавата ти нова кола. Елинър, добре ли си? — попита тя. С надигащо се безпокойство в гласа тя отново попита: — Добре ли си? — Звучеше като гълчене.
Елинър се засмя, тихичко и притеснено.
— Добре съм — отвърна тя. — Само дето изглежда, че не мога да си мърдам краката. Предното стъкло до главата й се бе превърнало В паяжина от светлини, като експлодирала звезда.
Или радиото бе Включено преди това, или само се бе Включило сега, защото наоколо се носеше мека, мечтателна музика от някакво място отвъд времето. Ричард я идентифицира като една от Хенделовите сонати за обой. Усети, че колената го наболяват с тъпа болка. Елинър се бе изхлузила напред и изглежда не можеше да откръстоса краката си. Неочаквано тя изхленчи. Джоан попита:
— Скъпи, не съзнаваше ли, че се движиш прекалено бързо?
— Аз съм много тъп — отвърна Ричард. Върху тях се стелеше музика и сняг и той си представи как сонатата за обой започва да се чува отзад напред, как те отскачат от телефонния стълб и потеглят отново по пътя за вкъщи. Незначителните разстояния до техните домове, само до преди малко измервани в минути, бяха се вледенили и превърнали в нещо огромно и несъизмеримо.
Използвайки ръцете си, Елинър откръстоса крака и се облегна на седалката с изправен гръб. Запали си цигара. Със скърцащи колена, Ричард излезе от колата и се опита да я избута назад. Каза на Джоан да стане от задната седалка и да седне зад кормилото. Движенията им бяха вдървени, непохватни. Телата им ту се появяваха в светлите конуси на лъчите, ту изчезваха в тъмнината, фаровете все още светеха, само че лъчите им се бяха усукали навътре, един към друг. „Корвет“-ът имаше куха предница двигателят му бе отзад. „Муцуната“ му, наподобяваща безстрастна физиономия на насекомо, бе безнадеждно огъната около стълба. Буферът бе захапал дървесината като долна челюст. Докато Ричард буташе, а Джоан натискаше газта, колелата напразно свистяха във въздуха. Спокойната, приютила ги в пазвата си нощ се простираше навред около тях, над и отвъд снега. Не се виждаше никаква светлинка на прозорец, станала свидетел на тяхната злополука.
Джоан, която имаше гражданско-съзнание, попита:
— Защо не идва никой да ни помогне?
С глас, изпълнен с горчив опит, Елинър отвърна:
— Тоя стълб го удрят толкова често, че сигурно е само досадна неприятност за живеещите наоколо.