— Или Хари Саксън. Или някой, за когото въобще не знам. Някой стар приятел от колежа, преместил се наскоро в Нова Англия. Или може би млекарят. Понякога, докато се бръсна, ви чувам как си говорите двамата.
— Заобиколени сме от цяла сюрия гладни деца. Освен това той е петдесетгодишен и от ушите му стърчат косми.
— Като на баща ти. Ти си много благосклонно настроена към застаряващи мъже. Нали, когато се запознахме, имаше един персонаж на Чосър20 около теб. А пък и напоследък си някак прекалено щастлива. Докато вършиш къщната работа на лицето ти сияе една такава, мъничка усмивчица. А, ето я и сега!
— Усмихвам се, защото си просто абсурден — рече Джоан. — Нямам никакъв любовник. Няма къде да го вместя. Моите дни са изцяло посветени на предани грижи към моя съпруг и неговата многобройна челяд.
— А-а, така ли? Значи аз съм тоя, дето те е накарал да имаш толкова много деца? Докато в същото това време ти си копнеела за кариера в модата или във вълнуващия свят на бизнеса. Аеронавтика, може би. Можеше да се окажеш първата жена, конструирала титаниева носова обвивка на ракета или пък да промениш цикличността на фючърсните сделки при житните реколти. Джоан Мейпъл — родена агрономка. Джоан Мейпъл — Дамата на геополитиката. Но омъжила се по погрешка за оня развратен нерез, тази одухотворена, гледаща далеко в бъдещето гражданка на нашата изстрадала, вечно нуждаеща се република.
— Дик, ти премери ли си температурата? Не съм те чувала да бръщолевиш такива глупости от години.
— Не съм бил предаван така от години. Колко гадно само беше това „щрак“. Това отвратително кратичко „щрак“ — сякаш ми рече „познавам жена ти по-добре от теб самия.“
— Било е някое дете. Ако довечера ще каним Мак за вечеря, по-добре е да оздравяваш по-бързо.
— Това е Мак, нали? Оня кучи син. Разводът му дори не е доведен до края, а той звъни на жена ми по телефона. И после се кани да гуляе на масата ми, докато аз се гърча пъшкайки и охкайки.
— Аз ще почна да се гърча пъшкайки и охкайки. Заболя ме главата от тебе.
— Естествено. Първо ти изтърсвам дечурлигата на главата, обезумял от необуздан нагон за продължение на рода, а след това ти докарвам и менструално главоболие.
— Отивай да си лягаш, а аз ще ти донеса портокалов сок и печени филийки на тънки резени, както едно време ги е правила майка ти.
— Ти си прекрасна.
Докато се напъхваше под одеялата, телефонът отново иззвъня и Джоан го вдигна в коридора на горния етаж.
— Да… не… не… добре — рече тя и затвори.
— Кой беше? — извика той.
— Някой искаше да ни продаде „Световна Енциклопедия“ — извика му в отговор тя.
— Хитро измислено — измърмори той със самодоволна ирония, отпускайки се на възглавниците, вече уверен, че е бил неточен в преценката си, че не е имало любовник.
Мак Денис беше един добродушен, кротък, глуповат човечец на тяхна възраст, чиято жена — Елинър, му бе пратила документите си за развод от Уайоминг, Той говореше за нея преизпълнен с нежност, сякаш ставаше дума за любима дъщеря, отделена за първи път от него, докато е на младежки лагер, или за някакъв отлетял в небитието ангел, поддържащ въпреки това пряка електронна връзка с презряната земя. „Тя казва, са че преживели няколко приказни бури. Всяка сутрин децата яздели кон, а вечер играели на Поне и после, към десет, лягали в леглата. Здравето на всички било повече от цветущо. Астмата на Ели изчезнала съвсем и сега тя си мисли, че може би детето е било алергично към мен.“
— Трябвало е да се острижеш навсякъде и да се опаковаш в целофан — каза му Ричард.
Джоан го попита:
— А ти как си със здравето? Храниш ли се достатъчно? Мак, изглеждаш ми отслабнал.
— През вечерите, когато не оставам в Бостън — рече Мак, потупвайки се по всички джобове за цигари, — започнах да ям в мотела на „Шосе трийсет и три“. За момента това е най-добрата храна в града, а можеш да гледаш и децата в плувния басейн. — Той се загледа в празните си ръце с обърнати нагоре длани, сякаш съвсем доскоро в тях бе имало някаква изненада. Липсваха му неговите собствени деца — бе може би изненадата.
— И аз свърших цигарите — каза Джоан.
— Ще отида да взема — предложи Ричард.
— И шише битер лимон от магазина за напитки.
— А аз ще забъркам една кана с мартинита — добави Мак. — Не е ли прекрасно — отново да пием заедно мартини?
Бе онзи сезон, в който през деня бе късно лято, а през нощта — ранна есен. Докато Ричард изпълняваше поръчката, вечерта бавно се спусна над града, разпръсвайки наоколо великолепие от неонови светлини. Болното му гърло го караше да изпитва странното усещане за тайно Приключение. Имаше нещо безразсъдно и лудешко в това той да се намира навън на улицата, след като бе прекарал целия следобед в леглото. Приближавайки дома си, Ричард паркира колата до задната ограда и тръгна пеш през една поляна, застлана с дебел килим от паднали листа, макар че дърветата над главата му все още бяха облечени в шарена премяна. Осветените прозорци на неговата къща изглеждаха златни и идилични. Детските стаи бяха отгоре (лицето на Джудит, по-голямата му дъщеря, премина замислено върху изрязания от прозореца тапет и розовата й квадратна ръчица се протегна, за да намести една кукла на лавицата). Кухнята се намираше точно отдолу. В нейните прозорци, оцветени във флуоресцентна тоналност, се разиграваше беззвучна картина. Мак държеше шейкър за мартини и го изливаше в някакъв съд, скрит от полезрението под рамката на прозореца, който Джоан му бе предложила в протегната напред бяла ръка. Чаровно наклонила глава, тя говореше с леко издадени напред устни, което Ричард бе забелязал да прави когато се гледаше в огледало, когато приказваше с родителите си или иначе казано — когато се опитваше да предразположи другите към себе си. Онова, което казваше, бе накарало Мак да се разсмее, и ръката му да трепне, (никелираният шейкър бе проблеснал за миг и от него бяха пръснали капки зеленикава течност). Той остави шейкъра и ръцете му — същите ръце, които малко преди това сякаш бяха останали изненадващо празни — се подадоха отстрани на тялото му, протегнати напред. Държейки все още своята чаша, Джоан пристъпи към него и задната част на главата й, пристегната в овален кок, с палави руси кичурчета пръснати по тила й, закри цялото лице на Мак, Виждаха се само очите му — бяха затворени. Те се целуваха. Главата на Джоан бе наклонена на едната страна, а на Мак — на другата, за да могат устите им да се долепят плътно. Грациозната линия на раменете й продължаваше надолу от ръката, уверено държаща чашата във въздуха. Другата й ръка бе около врата му. Зад тях отворената врата на един шкаф показваше парализирана редица от мукавени кутии, чиито надписи Ричард не можеше да различи, макар цветовете им да подсказваха за тяхното съдържание — захаросаш пуканки, меденки, лучени курабии Джоан отстъпи назад и бавно прокара показалец по вратовръзката на Мак (с десен на шотландско каре), завършвайки движението с леко бодване в областта на пъпа му, което можеше да означава упрек или съжаление. Неговото лице, бледо и месесто под ярката директна светлина; изглеждаше добродушно весело, но и някак напрегнато. Той приближи главата си към нея с два-три сантиметра: Сцената притежаваше хипнотизиращите забавени движения на подводни действия примесени с влудяващата беззвучна рязкост на телевизионен монтаж, мярнат откъм улицата. Джудит отиде до прозореца на горния етаж без да забелязва баща си, застанал отвън в тъмната сянка на дървото. Облечена в прозрачна нощница в лимонен цвят, тя невинно се почеса под мишницата, докато зяпаше как една нощна пеперуда пърха по мрежата на прозореца. Това накара Ричард да осмисли съдбовната важност на момента и от друг аспект — сякаш тя бе детенце, седнало самичко в киносалона, пред чиито поглед в непосредствена близост се разкриваха грозните тайни машинации на живота, които то все още не можеше да осъзнае. В друг кухненски прозорец забравен чайник започна да изпуска пара и да замъглява стъклата с тънка матова пелена. Джоан отново приказваше. Издадените й напред устни сякаш мятаха бързи малки мостчета през скъсяващата се дистанция. Мак замълча, вдигна рамене. Лицето му се навъси, сякаш говореше на френски. Главата на Джоан със смях се отметна назад, свободната й ръка тържествуващо се повдигна нагоре и тя бе отново в прегръдките му. Неговата ръка, с пръсти, разтворени като лъчове на звезда върху малкия й гръб, се смъкна надолу към мястото, скрито от погледа зад ръба на мушамата, където трябваше да е задникът й.