Нейният богат чичо живеел в метална къща, обзаведена със столове достойни за киносалон. Той страшно много се страхувал от пожар. Точно преди голямата депресия построил огромен кораб, който да откара него и някои от приятелите му до Полинезия. Но всичките му приятели загубили парите си при големия крах — без него, разбира се. Той направил пари — можел да прави пари от всичко, но не можел да отиде сам на, пътешествие. Затова корабът все още чакал в залива „Ойстър“ — едно огромно туловище, извисяващо се трийсет фута над водата. Чичото бил вегетарианец. Ребека не била яла пуйка за Деня на благодарността, докато не станала на тринайсет — имало семеен обичай на този ден да се ходи в дома на чичото. Обичаят бил забравен през войната, понеже синтетичните подметки на децата оставяли мръсни следи по азбестовия му под. Оттогава семейството на Ребека не проговорило повече на чичото.
— Онова, което ме впечатляваше — рече Ребека, — бе начинът, по който се появяваше всяка следваща партида зеленчуци, сякаш донасяха някакво фантастично ново ястие.
Ричард доналя шери в чашите и — понеже така или иначе това го бе превърнало в център на внимание — попита:
— А някои вегетарианци не си ли поръчват за Деня на благодарността пуйки, направени от счукани ядки?
След кратко мълчание Джоан каза:
— Не знам. — Гласът й, неизползван десетина минути, изскрибуца пресипнало на последната сричка. Тя прочисти гърлото си, смъквайки няколко стружки от сърцето на Ричард.
— С какво ще ги пълнят тогава? — попита Ребека, изтръсквайки пепел върху чинийката до нея.
Някъде отвън, под прозореца, се разнесе глъч. Джоан надникна първа, след нея Ричард, а накрая и Ребека, повдигайки се на пръсти, проточила врат. Шестима конни полицаи, изправени на стремената, профучаха в галоп, по двойки един до друг, надолу по „Тринайсета Улица“. След като възклицанията на Мейпълови утихнаха, Ребека отбеляза:
— Правят го всяка нощ по това време. Изглеждат прекалено весели за полицаи.
— Но, навън вали сняг! — възхитено извика Джоан. Бе патетично настроена към снега. Обичаше го толкова много, а през последните години й се бе случвало да го вижда толкова рядко. — Навън вали сняг през нашата първа нощ тук! Нашата първа истинска нощ! — Забравила за другата, тя обгърна Ричард с ръце, а Ребека, вместо да отвърне поглед или да се усмихне твърде широко и окуражително, както би постъпил някой друг гостенин на нейно място, запази същия мил, разсеян поглед върху лицето си и започна да изследва пейзажа навън през прегърнатата двойка. Снегът се топеше по мократа улица. Само багажниците и покривите на паркираните автомобили започваха леко да побеляват.
— Мисля, че е най-добре да си тръгвам — рече Ребека.
— Моля те, недей — примоли се Джоан с настойчивост, каквато Ричард въобще не бе очаквал. Явно изглеждаше много уморена. Вероятно новият дом, промяната на времето, хубавото шери, емоционалното привличане между нея и нейния съпруг, което внезапната й прегръдка бе разбудило, и присъствието на Ребека, се бяха смесили в съзнанието й в неразделните елементи на един вълшебен миг.
— Все пак, мисля да тръгвам. Имате толкова уморен вид и двамата…
— Не можеш ли да останеш поне за още една цигара? Дик, налей й от шерито.
— Съвсем мъничко — съгласи се Ребека, протягайки чашата си напред. — Мисля, че ти разказвах, Джоан, за момчето, с което излизах… — онова, дето се правеше на салонен управител.
Джоан се изхихика, изпълнена с очакване.
— Не, откровено казано, не си. — Тя провеси ръка върху облегалката на стола и мушна пръсти през пръчките като дете, успокоено, че времето му за лягане е било отложено за по-късен час. — Какво правеше? Имитираше салонен управител?
— Да, беше от ония, шантавите типове. Като слизахме от таксито, колата пронизително изскърца. Тогава той се приведе напред — Ребека снижи глава и повдигна нагоре ръце, — и се престори на Сатана.
Мейпълови се разсмяха — не толкова на самите думи, колкото на начина, по който Ребека бе пресъздала ситуацията, изразявайки чрез своята прелестна имитация енергичното победеше на своя кавалер и собствената си резервирана сдържаност. Представиха си я спокойно застанала до вратата на таксито, гледаща с апатия как придружителят й се привежда все по-ниско и по-ниско, ангажирал цялото й внимание със своята шега, демонично сгърчил пръсти, усещащ как през скалпа му напират да изскочат чифт рога, как огнени езици ближат глезените му, а ходилата му се свиват и стават на копита. Ричард долови, че дарбата на Ребека не бе в това да й се случват непрекъснато само чудати неща, а в техния начин на пресъздаване. Чрез умело загатнатия контраст и е помощта на собствения й уравновесен характер всички случили се в живота й неща изглеждаха чудати. Тази вечер, например, също можеше да изглежда гротескна в някой неин преразказ: „Шестима полицаи на коне профучаха покрай нас, в галоп и тя извика «Навън вали сняг». После го прегърна, докато той продължаваше да й обяснява колко зле се чувства, наливайки всички ни с шери…“