— И какво друго правеше оня? — попита Джоан.
— Първото място, на което ме заведе, беше голям нощен клуб на някакъв покрив. Когато вече си тръгвахме, той седна на пианото и започна да свири, докато жената на арфата не го помоли да престане.
— А жената свиреше ли на арфата? — попита Ричард.
— Да, подрънкваше нещо. — Ребека направи кръгообразни движения с ръце.
— Ама той, същата ли мелодия свиреше като нея? Акомпанираше ли й? — Без да е наясно защо, Ричард усети в тона си появилата се нотка на сприхавост.
— А, не, той просто седна на пианото и започна да си свири нещо. И аз не разбрах точно какво.
— Истина ли е това? — попита Джоан, гледайки я ококорено.
— На другото място, на което отидохме, трябваше да чакаме на бара за свободна маса и докато аз се оглеждах наоколо, той тръгна из заведението и започна да пита хората дали всичко е както трябва.
— Но това е ужасно — заяви облещено Джоан.
— Да, така е. По-късно и там също свири на пиано. Бяхме нещо като атракцията на вечерта. Около полунощ реши, че трябва да отидем Бруклин, до къщата на сестра му. Вече бях напълно изтощена. Слязохме от метрото, две спирки преди нашата, под моста „Манхатън“. Наоколо беше пълна пустош. Не минаваше нищо друго, освен по някоя черна лимузина. Някъде на мили над нар — тя се вторачи нагоре, сякаш гледаше облак, или слънцето, — бе мостът „Манхатън“, а той продължаваше да твърди, че това било лифтовото влакче. Най-накрая попаднахме на някакви стълби за служебен вход и на двама полицаи, които ни казаха да се върнем в метрото.
— Й какво, всъщност, прави тоя изумителен мъж, за да се препитава? — попита Ричард.
— Преподава в училище. Но, иначе, е много свеж… — Тя се изправи и протегна дълга, сребристобяла ръка. Ричард й донесе палтото и каза, че ще я изпрати до вкъщи.
— Само две преки са — запротестира Ребека с глас, лишен от каквато и да била настойчивост.
— Трябва да я изпратиш до тях, Дик — настоя Джоан. — Вземи и пакет цигари. — Идеята той да се разходи по снега изглежда й достави удоволствие. Сякаш с нетърпение очакваше на връщане да донесе със себе си сняг по гърба и мраз по лицето си — всички онези усещания от разходката, които тя не можеше да рискува да изживее лично, понеже не се чувстваше достатъчно добре.
— Трябва да спреш да пушиш за ден-два — каза й той на тръгване.
Джоан им махна за довиждане от най-горното стъпало.
Снежинките — невидими, освен в светлините на уличните лампи — едва докосваха лицата им, обгръщайки ги с трепетна романтика.
— Започва да вали по-силно — рече той.
— Да…
На кръстовището снегът придаваше на зелената светлина воднистосини оттенъци. Нейната нерешителност да го последва, докато той завиваше покрай светофара, за да пресече оттатък „Тринайсета Улица“, го накара да я попита:
— Нали живееш от онази страна на улицата?
— Да.
— Спомням си туй-онуй още от времето, когато съвсем в началото те докарахме от Бостън. — Тогава Мейпълови още живееха на „Западна Осемдесета“. — В главата ми са останали някакви големи сгради наоколо и…
— Църквата и месарското училище — обясни Ребека. — Всеки ден, около десет, когато отивам на работа, момчетата, учещи се за месари, излизат в междучасие, целите оплескани в кръв и се смеят.
Ричард погледна нагоре към църквата. Силуетът на камбанарията проблясваше в тъмното; частично осветен от пръснатите наоколо светлинки идващи от прозорците; по високите сгради на „Седмо Авеню“.
— Горката църква — рече той. — Трудно е в този град за една камбанария да е най-високото нещо.