Ребека не каза нищо, дори и обичайното за нея „да“. Той се почувства неловко заради „проповедта си“. В своето притеснение Ричард насочи вниманието й към първия обект, който съзря — една неумело изписана табела над огромна врата.
— „Професионален техникум по хранително-вкусова търговия“ — прочете той на глас. — Хората от горния етаж над нас разправяха, че наемателят преди последния наемател на нашия апартамент търгувал на едро с месо и наричал себе си „Кралят на месото“. Държал си и някаква жена в апартамента.
— Виж онези, големите прозорци отсреща — рече Ребека сочейки към третия етаж на тухлена постройка, — гледат към моите през улицата, Аз също мога да гледам в тях и така чувствам, не сме Съседи. Там винаги има хора. Дори не знам с какво се занимават.
След още няколко стъпки те спряха. Ребека заговори. Гласът й се стори на Ричард малко по-силен от обичайното.
— Не искаш ли да се качиш и да видиш къде живея?
— Да, разбира се. — Изглеждаше невъзпитано да откаже.
Спуснаха се надолу по четири бетонни стъпала, отвориха една очукана оранжева врата, после влязоха в някакъв много топъл безистен, нещо подобно на фоайе, и се заизкачваха нагоре по дървено стълбище с три крила. Притесненията на Ричард още на улицата, че е прекрачил границите на общественото благоприличие, сега се превърнаха в осезаемо чувство за вица. Малцина са имали шанса да изживеят наистина такова греховно удоволствие като изкачването по стъпала зад женски задник. Преди три години Джоан живееше в Кембридж, в една сграда на четвъртия етаж. Тогава Ричард не се бе осмелил нито веднъж да я изпрати до вкъщи, дори след като всичко между тях, до най-подробната интимност, се бе превърнало в реална действителност. Когато се стигнеше до този момент, той неизбежно се вцепеняваше, скован от страх, че хазяинът, основателно разярен, може да изскочи иззад вратата на дома си и да го сгащи на тясно, докато минават.
— По дяволите, тук е горещо като в пещ — измърмори Ребека, отваряйки своята врата. За първи път я чуваше да изрича ругатня. Тя запали осветлението. Разнесе се слаба, сумрачна светлина. Стаята бе малка. Коси стени — долната част от покрива на сградата, засичаща се с тавана и отвесните стени, отрязваха голям призматичен участък от жизненото й пространство. Пристъпвайки след Ребека, която още не си бе свалила палтото, Ричард забеляза от дясната си страна една неочаквана зона, намираща се точно там, където, полегато спускащия се покрив се бе подпрял на пода. На това място бе поставено широко легло. Запънато здраво от трите страни, леглото нямаше чак толкова вид на мебел, колкото на сглобена завинаги платформа, покрита с одеяло. Той бързо отмести поглед от него и — без да може да погледне към Ребека веднага след това — се загледа вторачено към двата кухненски стола, а после и към металния лампион, около чийто абажур се виеха ред картинки на дебели риби и щурвали, и накрая отмести очи към малката лавица, направена от дърво и метал. Всички тези неща се намираха в непосредствена близост до наклонените стени и създаваха усещането за несигурно равновесие.
— Това върху хладилника е печката, за която ти разправях — каза Ребека. — Или май не съм?
Горният електроуред стърчеше над долния с по няколко инча от всички страни. Той докосна с пръсти бялата глазура на печката.
— Тази стая е доста приятна — заключи Ричард.
— Ето я и гледката — рече тя. Той се приближи до прозореца и застана до нея. Отместила пердето настрани, Ребека се взираше през мънички, тук-там пропукани стъкла към апартамента оттатък улицата.
— Онзи приятел наистина има огромен прозорец… — каза Ричард.
Тя отвърна с кратко „ъ-хъ“.
Въпреки че всички лампи бяха запалени, апартаментът оттатък улицата изглеждаше празен.
— Прилича на склад за мебели — рече той. Ребека още не бе свалила палтото си. — Снегът продължава да вали, а?
— Да, вярно.
— Ами… — думата прозвуча прекалено силно, след което той довърши изречението си някак твърде тихо и меко: — Благодаря ти, че ме доведе да разгледам. Аз ще… о, чеда ли си това? — Бе забелязал екземпляр на „Леля Мейм“, поставен върху една възглавничка на пода.
— Още не съм намерила време — отвърна тя.
— И аз също. Прегледах само рецензиите. Всъщност това е всичко, което въобще успявам да прочета.
Неочаквано той се оказа до вратата. Там, някак смешно, се обърна да я погледне. Едва тогава, застанал неуверено до вратата, връщайки събитията назад, Ричард реши, че поведението й бе трудно обяснимо: тя не само че бе застанала ненужно близо, а и — пренасяйки тежестта на тялото си върху единия крак и накланяйки глава встрани, се бе снижила с няколко инча, поставяйки го в доминиращо положение, подхождащо на плахата сдържаност, която определено виждаше, че лицето й издава.