— Помниш ли, по време на медения ни месец, как от капака на нафтовата печка се образуваше голям розов прозорец на тавана?
— Ъ-хъ. — Брадичката ти се снижава към коленете, петите ти прилепват към тялото, всичко е компактно прибрано. Няма кой знае какво за припомняне, поне за теб, може би. Изтекла, засъхнала кръв, неудобства от всякакъв вид. — Беше студено за юни.
— Мамо, какво е било студено? Какво каза преди малко? — пита момиченцето, изговаряйки ядно всеки звук, твърдо решена да не позволи на думите да се плъзнат по езичето й и да излязат толкова разкривени, че ние да се разсмеем.
— Една къща, в която татко и аз стояхме веднъж.
— Тофа не ми харесфа — обажда се момченцето и мята на пода половин сандвич, намазан с горчица.
Ти го вдигаш и с красиво, сериозно изражение на лицето питаш:
— Не е ли странно? Не изяде ли преди малко още някакъв с горчица?
— Тофа го мразя — настоява момченцето. То е на две годинки. За него езикът е като кубчета с картинки, безразборно разхвърляни наоколо — пресяга се и хваща каквото му попадне.
— Ето. Може да вземе моя. Дай ми неговия. — Подавам моят хамбургер, ти го взимаш, а то го взима от теб — няма и намек за благодарност. Повече не се чуват хвалебствия за моя героизъм, затова че съм доставил неделната вечеря, че съм ти спестил труда. Каква лукава прозорливост — ти усещаш. Усещаш онова, което аз усещам, че ти знаеш, защото досега съм таил надежди да пренасоча енергията ти към по-емоционални изживявания. Ние усещаме всичко помежду си, всяка наченка на чувство или мисъл, съществуваща или несъществуваща. Колко отегчително. Да ухажваш жена си отнема десетократно повече усилия, отколкото да завоюваш едно напълно невежо момиче. Огънят се размърдва, разклащайки изгорелите остатъци от вестник, върху които в по-бледо сиво се забелязват сенките на мастиленото им послание. Ти прибиращ краката си и ги прикриваш обратно под полата. С цвъртящ звук, подобно на въздишка на изнемощяла от пламъците цепеница, бебето изсмуква последните остатъци от биберона си, пуска го на пода и, обладано от неприятното усещане за лоша шега, надава рев. Егоистичната му уста е зейнала широко. Деликатната мембрана на неговата удовлетвореност се е разкъсала. Ти го взимаш и ставаш. Обичащ бебето повече от мен.
Кой би си помислил, че след като кръвта веднъж е текнала, между нас няма да бъдат премахнати всички бариери, че ти няма всеки следващ път чудотворно да се прераждащ отново в девица? Стройна, красива, озадачаваща, усамотена и непристойно благовъзпитана.
Ние слагаме децата да спят, едно по едно, в обратен ред на раждането им. Аз съм безгранична търпелив, патриархален, добър. Но ти знаеш, все пак. След това двамата наблюдаваме как хартиените пликове и картонените кошнички пламват върху дишащата възглавница от въглени, четем, гледаме телевизия, ядем бисквити, и какво ли не друго, все едно. Наближава единайсет. За един кратък, изпълнен с трепетно очакване миг ти заставаш до леглото по бикини, оправяйки нощницата си. О, закръглени, бели, сладки, налети овали. В леглото ти четеш. За Ричард Никсън. Той те е омагьосал. Ти го ненавиждаш. Знаеш как е победил Джери Вурхис, как е превърнал в мъченица госпожа Дъглас, как е играл покер във военноморския флот, макар да е бил квакер3, знаеш всеки негов сатанински трик, всяко мерзко пренагаждане. О, Боже мой. Защо не оставим бедният човечец да си легне. Никой от нас не е съвършен.
— Хей, хайде да гасим лампата.
— Чакай. Той тъкмо отправя обвинение срещу Хис. Много странно. Тук пише, че е действал почтено.
— Сигурен съм, че е така. — Протягам се към копчето на лампата.
— Не. Чакай. Само да довърша тази глава. Сигурна съм, че нещо ще стане накрая.
— Скъпа, Хис е бил виновен. Ние всички сме виновни. Заченати в момент на похотливост, ние умираме без да се покаем. — Едно време моите натруфени слова ласкаеха себелюбието ти.
3
квакер — член на религиозна секта, за чието верую са характерни дългите периоди на мълчалива медитация и молитви. Бел.пр.