— Ако, все пак, съдията наистина попита за някакви конкретни причини за разтрогването на брака ви — което не казвам, че на всяка цена ще попита, всички тук плаваме в неизследвани води, но… — какво ще му отговориш тогава?
— Не знам — каза Ричард. Той се загледа между обувките си, в шарката на мрамора, наподобяваща пяна на разбила се морска вълна. — Имали сме политически разногласия. Преди ме караше да ходя на граждански походи.
— А някакво физическо насилие?
— Не много. Не достатъчно, по-скоро, Наистина ли мислиш, че той ще пита за такива неща? Не пише ли, че разводът е без конкретен мотив?
— При това положение нещата са абсолютно неясни. Поне засега, Дик, всичко зависи от нас. Нямам представа какво ще реши да направи той. Затова трябва да сме подготвели.
— Ами, като махнем политиката настрани, не се разбирахме много добре и в сексуално отношение.
Атмосферата между тях се сгъсти, И при баща му също сексът се бе оказвал болезнена тема. Дишането на неговия адвокат стана видимо мъчително.
— Значи ти си готов да кажеш, че между вас е имало лична и емоционална несъвместимост?
Казаното изглеждаше твърде неискрено, но Ричард кимна утвърдително с глава.
— Ако се наложи.
— Добре, така е добре. — Адвокатът сложи голямата си ръка върху рамото на Ричард и здраво го стисна. Неговата непосредствена близост, дишането му, атмосферата на лека притесненост и пресилена бодрост, старомодният му костюм и папката с документи, мушната под мишницата му като военно разписание за даване на наряди — всичко изведнъж дойде на фокус. Той бе треньорът, а Ричард щеше всеки момент да нанесе печелившия удар, да направи гмуркане с невероятна сложност, да доведе започнатата битка до победа. Напред.
Те влязоха в заседателната зала по двойки. Помещението беше пуритански строго и празно. От прозорците се виждаше една древна река, почерняла от индустриални притоци. Мъртви съдии гледаха от стените немигащо към тях. Двамата адвокати се посъветваха нещо, оставяйки Ричард и Джоан, застанали неловко разделени. „И какво сега?“, направи питаща физиономия той. „Де да знам“, отвърна тя също с физиономия.
— О, да. О, да — разнесе се безтелесен глас и усмихвайки се, съдията влезе забързано, полюшвайки диплите на тогата си. Той бе едно дребно човече с остри черти и е лакирано розово лице. От лицето му недвусмислено ставаше ясно, че той е безрезервно добър човек и че никога няма да умре. Съдията застана мирно и кимна към тях, след което, седна. Адвокатите минаха още по-напред, за да се договорят за някои подробности и със съдията, шепнейки, Ричард бавно гравитира към Джоан, единственият одушевен предмет в стаята, който не го отвращаваше.
— Това е Домие — прошепна тя, гледайки към живата картина в образи, разиграваща се пред тях. Адвокатите се разделиха. Съдията махна с ръка. Бе толкова чист и изряден, че усмивката му едва чуто скръцна. Той показа на Ричард лист хартия. Бе клетвената декларация.
— Това вашият подпис ли е? — попита той.
— Да, моят е — отвърна Ричард.
— А ще потвърдите ли, както е заявено в този документ, че вашият брак трябва да бъде безвъзвратно анулиран?
— Да, потвърждавам го.
Съдията обърна лице към Джоан. Гласът му омекна с една степен.
— Това вашият подпис ли е?
— Да, моят е. — Гласът й бе като лечебен спрей, преливат на миниатюрни дъги, които Ричард почувства с крайчеца на окото си.
— А ще потвърдите ли, както е заявено в този документ, че вашият брак трябва да бъде безвъзвратно анулиран?
Настъпи кратка пауза. Тя все още не можеше да повярва — Ричард знаеше това.
— Да — чу се най-сетне отговора й.
Съдията се усмихна и им пожела късмет за в бъдеще. Адвокатите въздъхнаха с облекчение и настървено започнаха водят разговор на юридическа тема — за бъдещето на варианта „без конкретен мотив“, съвсем забравили за Мейпълови. Оказали се излишни на своята собствена церемония, Джоан и Ричард заотстъпваха заднишком от скамейката, стоящи рамо до рамо, незнаещи как точно да се обърнат и да си тръгнат, докато Ричард най-накрая си спомни какво трябваше да направи. Приведе се към нея и я целуна.