— Само че не бях аз онзи, който снощи стоя до два часа, кълчейки телеса с Мерилин Бросман — отвърна Джоан.
— Ние не сме кълчили телеса. Ние играхме съвсем благоприлично туист под ритъма на „Хитове от четирийсетте“. И недей да си мислиш, че съм бил толкова захласнат, че да не забележа как влюбено се гледахте с Хари Саксън зад пианото.
— Не сме били зад пианото, бяхме на пейката. И той просто ми говореше, защото ме съжалява. Всички там ме съжаляват. Можеше поне да оставиш и някой друг да изтанцува един танц с Мерилин, дори само за пред хората.
— За пред хората, значи — повтори след нея Ричард. — Да, точно такъв е манталитета ти.
— А нима не е така! Бедните семейство Матюз, или какви бяха там, изглеждаха направо ужасени.
— Матисън ли? — конкретизира той. — Да наистина, това вече е нещо сериозно, Защо ли изобщо канят такива идиоти на събиранията?! Ако има нещо, което истински ми е противно, това е жена, поставила ръка на колието си, поемаща дълбоко въздух. Помислих, че нещо се е затъкнало В гърлото й.
— Те са изключително приятна, благовъзпитана, млада двойка. Онова, с което те дразнят е, че тяхното присъствие ни показа в какво сме се превърнали ние.
— След като си толкова заинтригувана от разни дребни дебелаци като Хари Саксън, защо тогава не се омъжи за някой такъв? — подметна той.
— О, Боже — рече Джоан със сдържано спокойствие и отвърна поглед от него, зазяпвайки се втренчено през прозореца към бързо пробягващите очертания на бензиностанцията. — Ти си просто отвратителен. Това, твоето, дори не е поза.
— Поза, за пред хората, Исусе Христе, каква роля се опитващ да играеш? Ако не е Хари Саксък, тогава ще е Фреди Ветър — само разни джуджета. Снощи всеки път, когато поглеждах към теб, и ти се превръщаше в „Принцесата на росата“, заобиколена от нейните тумбести гъби.
— Ти си прекалено абсурден — заключи тя. Ръката й, видимо „трийсетгодишна“, със суха, загрубяла от пране кожа и изпъкнали зеленикави вени, смачка цигарата в пепелника на арматурното табло. — И не мисли, че си толкова непроницаем и лукав. Дори си много елементарен. Мислиш си, че можеш да ме натрапиш на някой друг мъж, за да се измъкнеш с Мерилин и да си останеш с чиста съвест.
Нейното толкова точно разшифроване на стратегията му накара лицето му да пламне. Той отново почувства аромата на косата на госпожа Бросман, докато притискаше бузата си в нейната, и сред копнежа на своето уединение вдъхна от парфюма зад ухото й.
— Знаеш ли, права си — отвърна той. — Само че аз просто искам да ти намеря мъж, отговарящ на твоите представи. По този начин ще остана напълно лоялен.
— Да не говорим повече — предложи тя.
Надеждата му да превърне истината в шега бе обредна на провал. Бяха отхвърлени всички възможности дори и за най-деликатни бъдещи загатвания от подобен характер.
— Всичко е заради това твое самодоволство — обясни най-сетне той, говорейки с глух, безстрастен тон, сякаш ставаше дума за събитие, коментирано от двойка скучаещи, напълно незаинтересовани ученици. — Твоето самодоволство е онова, което е наистина нетърпимо. Нямам нищо против твоята глупост. Вече съм се научил да живея и с твоята безполовост. Но такова нечувано самодоволство горката Нова Англия — предполагай, че то, ни е било необходимо, за да положим основите на страната, и все пак… в епохата на страстите това е чисто безочие.
Той я изгледа с килната назад глава и леко присвити очи. Неочакваната се обърна и го погледна. Имаше изумено, но иначе обезпокоително безстрастно изражение, като че ли в някакъв неуловим миг лицето й се бе покрило с тънък пласт непроницаем порцелан, изваял дори и миглите й.
— Помолих те да не говориш — повтори тя. — Сега ти наприказва неща, които ще помня докато съм жива.
Сгромолясал се в непрогледните дълбини на човешкото лекомислие и глупост, с лице, задавено от внезапно нахлула топлина, той се концентрира върху шосето и продължи да кара намусено. Макар да се движеха с шейсет по ненатоварения неделен път — бе минавал въпросното трасе толкова често, че изчисляваше разстоянието му единствено във време — на него му се стори, че се движат толкова бавно, колкото минутната стрелка от една цифра до друга. Бе въпрос на стратегия и достойнство да запази мълчание. И все пак, той не можа да превъзмогне увереността си, че ако изрече само още една сричка и отново ще възвърне нормалното си равновесие, което с всяка следваща безмълвна миля се изплъзваше застрашително неуловимо: Това го накара да попита:
— Как ти се стори Бобчо? — Бобчо беше тяхното бебе. Бяха я оставили снощи, за да отидат на събирането, с температура 39 градуса.