— Влизай.
Тя се покачи в малката кабинка. Той се настани на пилотското място и се пресегна през нея, за да се увери, че вратата й е добре затворена. Ръката му се плъзна по гърдите й. Може и да беше случайно, но тя не посмя да го погледне, за да разбере. Мрачно се загледа през предното стъкло, като отчаяно се опитваше да прикрие страха си.
— Закопча ли предпазния колан?
— Хмм.
— Удобно ли ти е?
— Чудесно.
— Ако искаш, можеш да съблечеш сакото си. — Той посочи късото сако, което чудесно допълваше панталона й.
Това бе коледният подарък, който сама си беше направила. От август месец бе започнала да пести, за да може да си го купи. До този момент Харлан Бойд бе единственият, който го бе харесал. А това не говореше особено добре за вкуса й.
— Имаш ли нещо против да побързаш? Искам да излетим час по-скоро, за да престана да умирам от страх. — Тя сърдито го изгледа.
През следващите няколко минути Харлан бе зает с излитането. Получи разрешение от кулата — една стая, разположена на втория етаж на голямата сграда. Закара самолета до края на пистата, изчака разрешението и бързо потегли. Сейдж едва устояваше на импулса си да натисне въображаемия педал в краката си, за да помогне за ускорението.
Малкият самолет започна да се издига във въздуха, макар на нея да й се струваше, че все още не са набрали достатъчно висока скорост. Харлан го издигна толкова рязко, че тя усети, че се е излегнала на мястото си като в зъболекарски стол.
Стиснала се с две ръце за седалката, тя най-сетне се престраши да погледне през прозореца.
— Земята вече не се вижда.
— Разбира се, че не се вижда. Вече сме в облаците.
— И какво правим в облаците?
— Ще се отпуснеш ли? Няколко години карах хеликоптер на нефтените находища в Залива. Това тук е фасулска работа.
— Така ли? Нищо не се вижда. Как можеш да си сигурен, че няма да се блъснем в нещо?
— Мога, разбра ли? Веднага щом се издигнем над облаците, полетът ни до Милтън Пойнт ще е лек и приятен.
— Сигурен ли си, че ще можеш да намериш мястото за приземяване?
— Улучвам го всеки път. Застрахован съм срещу злополуки, имам точен и прецизен инструмент, който никога не греши. — Погледна я и се усмихна.
— Страхотно! Ако наистина държиш на работата си, по-добре да престанеш с това.
— С кое?
— С циничните намеци.
— Защо? Да не смяташ да се оплачеш на Чейс и Лъки?
— Уверявам те, че няма да те сметнат и наполовина толкова забавен, колкото очевидно си мислиш, че си.
Той се облегна на седалката си и изпъна дългите си крака толкова, колкото позволяваше тясната кабина.
— Обзалагам се, че няма да им кажеш абсолютно нищо за случилото се тази вечер.
— И защо?
— Защото аз мога да им разкажа нещо още по-забавно. За теб и за господин Страстна Целувка. — В очите му се отразяваха светлините на контролното табло. — Не смятам, че ще им разкажеш тази история, нали?
— Случилото се между нас с Травис си е лично моя работа. — В гласа й се долавяше възмущение. — Как ще се справя с проблема, какво ще кажа на семейството си — това ще реша аз. И това в никакъв случай не ти влиза в работата, господин Бойд.
Той се изхили.
— Точно така. Ти няма да им кажеш истината. Няма да им кажеш, че той те изостави. Всичко е наред, госпожице Сейдж. — Той леко й намигна. — Това ще бъде нашата малка тайна.
Тя измърмори нещо, което в никакъв случай не би изрекла никоя истинска дама и обърна глава, за да погледне през прозореца. Единственото, което можа да види под самолета, бе призрачно сива пелена от облаци. Гледката я изнервяше и тя отвърна поглед, облегна глава на седалката си и затвори очи.
— Колко време ще летим?
— Един час. Там някъде. Зависи от бурята.
Тя рязко изправи глава.
— Бурята?
— Само се пошегувах. Да проверя дали си заспала. Искаш ли малко кафе? — Харлан протегна ръка и измъкна някъде изпод коленете си блестящ термос. Подаде го на Сейдж. — Сандвич? — Той пусна кормилото, за да отвори една кафява книжна торба и да надникне в нея.
Само при споменаването на храна стомахът й болезнено се сви, което й напомни, че бе пропуснала печените пилета на госпожа Белчър.
— Моля те, гледай си самолета. Аз ще развия сандвичите.
Той й подаде пакета. Тя сложи термоса между бедрата си.
— Салам, сирене и горчица — констатира Сейдж, докато развиваше първия сандвич. Разви и другия и повдигна горната филия хляб. — Два сандвича със салам, сирене и горчица.
Подаде му единия и бързо отхапа от другия.
— Мама обикновено е по-изобретателна, когато приготвя сандвичи.
— Лори? — той изломоти нещо с пълна уста. — Тези сандвичи не ги е правила тя.
— Откъде ги взе?