— От Мо.
— Кой е Мо?
Харлан преглътна и отхапа следващата хапка.
— Мо. Взех колата му, за да дойда до къщата на Белчър. Струва ми се, че ти не го видя. Точно така. Когато той слезе долу, ти беше в тоалетната. Мо ръководи самолетната площадка. Помолих го да ни приготви нещичко. Каквото му се намира.
Сейдж изплю храната в ръката си.
— Шегуваш се, нали?
— Нищо подобно. Ако не искаш да ядеш повече, дай го на мен.
Тя буквално запрати сандвича към него. Той се приземи в скута му, точно върху ципа на избелелите му дънки.
— Не ти харесва храната на Мо, така ли?
— Не! И ти чудесно знаеш, че не бих хапнала нищо, което идва от тази мръсна, пълна с плъхове сграда.
Яростта й го развесели.
— Ще хапнеш, ако огладнееш достатъчно. Налей ми малко кафе в капачката на термоса, ако обичаш.
— Сам си налей.
— Чудесно. Но в такъв случай ще трябва да пусна кормилото. И да се пресегна за термоса.
Термосът все още стоеше здраво стиснат между бедрата й. Харлан се усмихна весело, въпросително вдигнал едната си вежда.
Тя бързо му наля кафе.
Марси роди десет минути след като Сейдж пристигна в болницата. Тя едва бе успяла да прегърне всеки един от семейството, когато Чейс връхлетя през двойната летяща врата.
— Момче! — Лицето му беше измъчено и изпито, косата му стърчеше на всички посоки, изглеждаше смешен и глуповат в сините болнични дрехи, но на устните му сияеше широка усмивка.
Беше преживял огромни страдания след смъртта на първата му съпруга, Таня. Нероденото му дете бе умряло заедно с нея при автомобилната злополука, в която бе ранена и Марси Джоунс. А миналата година, за всеобща изненада, Чейс се бе оженил за Марси.
Неочакваната им връзка, както и подробностите, свързани с внезапното им решение да се оженят, си оставаха истинска загадка за Сейдж. Трябваше да изминат няколко месеца след сватбата им, за да може тя най-сетне да се убеди, че бракът им не е глупава и безперспективна грешка.
По всичко личеше, обаче, че този брак се бе оказал изключително успешен. Никога до този момент не бе виждала Чейс толкова уморен, но и толкова щастлив.
— Бебето е съвършено — гордо им извести гой. — Тежи четири килограма и сто грама. Марси се чувства чудесно. Макар че е наистина много изтощена.
— Над четири килограма? Хмм? Доста големичко, като се има предвид, че се роди преждевременно — отбеляза Лъки и заби лакът в ребрата на брат си.
— Джеймс Лоурънс, дръж се прилично! — запротестира майка му.
— Искам да ви кажа, преди да сте започнали всички да смятате, че Марси забременя още през първата ни брачна нощ.
— Не си си губил времето, големи братко.
— Тук си дяволски прав. — Чейс намигна на Лъки. — Между впрочем, синът ми ще носи твоето име. Решихме да го кръстим Джеймс Чейс.
— По дяволите! — Лъки бавно преглътна. — Просто не зная какво да кажа.
— Това вече е нещо ново. За пръв път ти се случва. — Чейс потупа брат си по гърба. И двамата изглеждаха объркани и смутени, готови да се разплачат. Чейс отчаяно се опитваше да избегне това, бързо отклони поглед встрани и забеляза Сейдж. — Ей, дечко, радвам се, че пристигна навреме.
Чейс беше с десет години по-голям от Сейдж. А разликата между него и Лъки бе по-малко от две години. Докато бе малка, двамата й по-големи братя непрекъснато я тормозеха и измъчваха с номерата си, но тя винаги ги бе боготворила. Искаше й се да вярва, че и те изпитват към нея същата обич и привързаност.
Силната прегръдка на Чейс малко я поуспокои.
— Да, успях. Едва — добави тя и хвърли един убийствен поглед към Харлан.
— Поздравления, Чейс — приближи се той и протегна ръка.
— Благодаря. — Стиснаха си ръцете и Чейс се обърна към всички. — А сега ще ви помоля да ме извините. Искам да се върна при Марси.
— Не искаш ли тази вечер да дойдеш у нас? — предложи Лори.
— Не, благодаря. Ще остана тук докато ми позволят, а след това ще се прибера у дома.
Той се запъти към летящата врата. Макар че веднага бе дотърчал, за да сподели с тях радостта си от раждането на сина му, Сейдж бе сигурна, че в този момент той предпочита да е до жена си. Почувства остра болка и малко им завидя за щастието им. Никой на този свят не бе толкова важен за тях, колкото те бяха един за друг.
Сейдж искрено се съмняваше дали и тя някой ден щеше да бъде толкова важна за някой друг, дали щеше да се превърне в център на живота му, в извор на щастие и светлина. Постъпката на Травис тази вечер само бе подсилила съмненията й.
След няколко минути една сестра изнесе Джеймс Чейс Тайлър и им го показа през прозореца на залата за новородени.
— Тъмен е като баща си — продума Лори с премрежен от сълзите поглед. — Чейс изглеждаше по същия начин, когато се роди. Спомняш ли си, Пат?