Пат Буш, местният шериф, беше дългогодишен приятел на семейството. Сейдж не си спомняше момент, в който Тайлърови да са имали нужда от него и той да не е бил край тях, за да им предложи помощта и подкрепата си. А когато баща им почина преди няколко години, Пат стана просто незаменим. Сега, когато Бъд Тайлър вече го нямаше, той беше верен съюзник, лоялен защитник и съветник, предан приятел.
Той кимна и погледна към Лори.
— Разбира се, че помня. Малкият Джейми сякаш е одрал кожата на баща си.
— Джейми! — възкликна Лори. — О, това ми харесва. — Пат, струва ми се, че ти току-що измисли галеното име на внука ми.
Малко след това сестрата се оттегли с ревящото бебе.
— Предполагам, че това е знак, че вече трябва да се прибираме у дома — допусна Лъки. — А и освен това, Лорин има нужда да си легне в собственото легло.
Седеммесечната му дъщеря беше заспала в ръцете на майка си, но вълнението и суматохата бяха смутили съня й и тя започна да се върти и да проплаква.
— Аз също искам да си легна. — Девон уморено се усмихна. — Не помня вече от колко часа я държа на ръце.
— Дай да я подържа — Сейдж протегна ръце към племенницата си, която виждаше твърде рядко. Което може би не бе чак толкова лошо, защото Девон твърдеше, че ако оставят Сейдж да се грижи за Лорин, ще я разглези до безобразие. — Почини си малко. — Сейдж погледна снаха си. Аз ще я държа докато пътуваме към къщи. Ако, разбира се, нямате нищо против да ме вземете в колата си.
Не смяташе да пропътува нито крачка повече с Харлан Бойд, особено след като беше видяла пикала му, който ги очакваше на тясната самолетна площадка на Милтън Пойнт и който не бе в по-добро състояние от самолета, с който бяха долетели от Хюстън.
Не че тя имаше някакви снобски претенции по отношение на марката и модела на колите, в които се возеше. Братята й караха камионите на компанията, които изглеждаха така, сякаш са преживели не една война. Травис постоянно я дразнеше заради колата й, която непрекъснато тракаше и дрънчеше, и която Сейдж караше от първата си година в университета. Но дори и тя очакваше в колата да има известни удобства, като прозорци и ключове например. Харлан обаче запали пикапа като допря две оголени жици. Сейдж съвсем не бе сигурна, че не го бе откраднал. Едното стъкло го нямаше и дупката бе закрита с квадратно парче картон, което обаче не можеше да спре студения, влажен вятър.
Харлан изобщо не изглеждаше обиден от отказа й да пътува с него.
— До скоро — каза им той и се насочи към асансьорите.
Сейдж с раздразнение забеляза няколкото чифта очи, които се вторачиха в него, когато той мина покрай сестринската стая и го проследиха по пътя му през целия коридор. Сейдж си призна, че косата му представляваше изключително привлекателна смесица от кафяви, руси и платинено-светли нюанси, че очите му бяха неотразими, а обикновените дънки Ливайс седяха като излети по невероятното му тяло и веднага се намрази заради мислите си.
— Аз ще откарам Лори — предложи Пат.
— В нашата кола има достатъчно място, Пат — каза Лъки. — Няма смисъл да се разкарваш.
— Не се притеснявай. Изобщо няма да ме затрудни.
Всички заедно излязоха от болницата. Докато Лъки изкарваше колата от паркинга, Сейдж погледна през задното стъкло и видя Харлан, който тъкмо се качваше в кабината на пикапа си.
— Надявам се, че няма да забрави да закара багажа ми у дома — отбеляза тя.
Той бе хвърлил куфарите й в каросерията на пикапа и бе метнал отгоре им един брезент. Все още валеше и тя се надяваше, че вятърът не е издухал брезента встрани.
— Кой? Харлан ли? Можеш да разчиташ на него.
— Ти очевидно много му вярваш.
Лъки я погледна в огледалото за обратно виждане.
— Май долавям заядливи нотки в гласа ти.
Беше й предоставил златна възможност да изрази мнението си за новия им работник и тя възнамеряваше да му даде да се разбере.
— Или изпитваш необяснимо уважение към него, или пък изобщо не цениш по-малката си сестра.
— Наистина много ценя Харлан. А и ти си съвсем добре — каза той, като очевидно съзнателно се опитваше да я ядоса.
Сейдж прикова поглед в огледалото и видя немирните пламъчета, които проблясваха в очите му. Беше смятала, че това са най-сините очи в света, докато тази вечер не срещна погледа на Харлан. В този момент обаче, прословутият чар на Лъки нямаше да му помогне особено. Вече бе изтърпяла достатъчно и не смяташе да се примирява със закачките и шегите му.
— Кой е този човек, Лъки? — рязко попита тя. — Появява се изневиделица, никога дори не съм чувала за него, а вие му давате работа в компанията и му поверявате живота на единствената си сестра! Какво ви става, по дяволите?