— Първо на първо — Лъки се опита да обуздае избухливия си нрав, — не се е появил изневиделица. Чейс се е запознал с него в Хюстън миналата година.
— О, такава ли била работата? — Гласът й бе саркастичен и зъл, а погледът, който му хвърли — ядосан и заплашителен. — Хюстън е пълен с престъпници и убийци. Не четеш ли вестници? Това, че сте го срещнали в Хюстън, едва ли означава, че заслужава доверието ви.
— Чейс му вярва.
— И защо?
— Просто инстинкт.
— В такъв случай започвам да се съмнявам в преценките на Чейс. Предполагам, че Харлан просто се е появил при вас без всякакво предупреждение.
— Преди около шест месеца.
Не си беше идвала за Деня на благодарността, защото имаше много за учене. Ако си беше дошла тогава, щеше вече да се е запознала с него. Но през последните няколко седмици цялото й време бе погълнато от подготовката на дипломната й работа. Телефонните разговори с близките й бяха кратки и съвсем конкретни и никой не се бе сетил да й спомене за новия работник.
— Предполагам, че е искал да поживее известно време на гърба на Чейс — каза тя.
— Нищо подобно. Търсеше работа. Вече не се нуждаели от услугите му на предишната му работа.
— Естествено. Той прилича на скитник. Хитър, изобретателен и находчив негодник, който вероятно ще офейка с печалбите на компанията.
— Няма никакви печалби — отбеляза мрачно Лъки.
Девон, която до този момент съвсем разумно бе мълчала, окуражително постави ръка върху рамото на съпруга си.
— Надяват се, че някои от идеите на Харлан биха могли да спасят бизнеса, Сейдж.
Сейдж с недоумение местеше поглед от единия към другия.
— Какво? Будалкате ли се с мен? Той? Неговите идеи? Да не би все пак да не съм разбрала нещо? Да не би да ви е пратен от небето? Или пък се е излюпил от златно яйце?
— Достатъчно, Сейдж! — Лъки я погледна с раздразнение. — Разбирам накъде биеш. Очевидно Харлан не ти е направил много добро впечатление.
— Най-меко казано.
— И какво толкова ужасно е направил? Да не би да е нанесъл кал с ботушите си в мраморното фоайе на семейство Белчър?
— Нещо много по-лошо от това. Той… — Беше подслушал един разговор, а тя не искаше братята й да разберат за него. Беше й казал неща, които не можеше да повтори пред братята си, защото се опасяваше, че може да се стигне до проливане на кръв.
Беше я целунал с такава чувственост и похотливост, че тя бе останала за миг бездиханна в ръцете му, а сега искаше да се престори, че нито целувката, нито изненадващата й реакция са се случили наистина.
— Е? — Лъки се обади от предната седалка.
— Какво той?
Сейдж премълча всичко, което едва не бе изрекла преди малко и вместо това каза:
— Той е груб и вулгарен.
— Харлан? — Девон изглеждаше изненадана. — Но той обикновено е толкова внимателен и учтив.
Сейдж, която се бе надявала, че поне Девон ще я подкрепи, изведнъж се почувства изоставена от всички. Погледна ги и рязко обяви:
— Аз не го харесвам.
— Е, тогава просто стой далеч от него — посъветва я Лъки. — Нямаш нищо общо с бизнеса, така че какво те интересува кой точно работи за нас. И без това скоро ще се омъжиш и ще се махнеш оттук. И като стана дума за това, как е бъдещото докторче?
Презрителното му отношение към Травис остана незабелязано. Вниманието на Сейдж бе привлечено от забележката на Лъки, че тя не участва в семейния бизнес. Неговите безцеремонни и болезнено правдиви думи я нараниха много повече, отколкото той или който и да било друг можеше да предположи.
Естествено, че тя нямаше нищо общо с Тайлър Дрилинг. Тя беше малкото момиченце в семейството. Дошла прекалено късно. Може би в резултат на някаква грешка. Нали се бе появила на бял свят цели осем години след втория силен, здрав и умен син на родителите й. Момчетата бяха в комбина — бяха задружни и непобедими. Който и да споменеше името им в града, независимо от повода, всички знаеха за кого става дума. За момчетата на Тайлър. А тя беше само тяхната по-малка сестра.
Навремето братята й изобщо не бяха очаровани от идеята да си имат по-малка сестричка. Бяха я дразнили и тероризирали безмилостно през цялото й детство. О, тя знаеше, че я обичат. Знаеше, че са готови да я бранят от всеки и от всичко, готови са да й осигурят всичко, за което ги помоли.
Но те двамата бяха много по-близки помежду си — не само братя, но и най-добри приятели и довереници. Тя никога не е била част от тая твърде специална мъжка привързаност и винаги тайно им бе завиждала и ревнувала. Надяваше се, че с възрастта й това чувство ще изчезне, но така и не можа да го преодолее.