Опита се да преглътне дълбоката обида и замислено отговори на въпроса на Лъки.
— Травис е добре.
— Ще дойде ли след Коледа, както го бяхте планирали?
— Съмнявам се. Той… потънал е до гуша в учене. А и освен това, едва ли ще се чувства много удобно, ако дойде. Сега, след раждането на Джейми, у нас ще е истинска лудница…
Не довърши обяснението си. Боеше се да не се издаде и в същото време не искаше да ги лъже. Голата истина бе, че Травис няма да им гостува за празниците. Не бе необходимо да им казва нищо повече.
След като се сдобрят с Травис, би могла да им разкаже за моментното му умопомрачение, обхванало го по Коледа, но вероятно нямаше да направи и това. Щеше да мине много време, преди постъпката му да се превърне в обикновен епизод от живота й, за който да разказва безгрижно и през смях.
— Много жалко, че няма да е тук — каза Лъки с престорена искреност. Девон силно го плесна по рамото.
По всяко друго време Сейдж яростно би се нахвърлила върху Лъки, задето се присмива на Травис, но сега и тази му забележка остана напълно незабелязана. Сейдж бе прекалено заета да се бори със собствената си съвест и да се опитва да убеди сама себе си, че всъщност не ги бе излъгала.
Лъки не я бе попитал направо: Още ли си сгодена за Травис или той развали годежа по-рано тази вечер?, мислеше си Сейдж. Просто не бе споменала тази подробност, това бе всичко. Защо тогава непрекъснато я преследваше злорадата усмивка на Харлан? Защо продължаваше да чува думите му: Няма да им кажеш истината, нали?
През целия си живот бе успявала добре да прикрива истинските си чувства и разочарования. Блъфираше добре и точно затова толкова я безпокоеше мисълта, че един съвършено непознат мъж, един скитник като Харлан, бе съумял да я види такава, каквато е, независимо от блъфовете и преструвките й.
Лори Тайлър бе най-щастлива, когато цялото й семейство бе събрано в къщата й, а тя забързана се суетеше из кухнята. Беше се омъжила за Бъд Тайлър на осемнадесет години и от тогава, та до ден днешен, винаги си е била домакиня. Не изпитваше угризения, че никога не бе ходила на работа, нито пък й минаваше през ума, че би могла да съжалява, че животът й е протекъл у дома. Изборът, който бе направила толкова млада, й бе донесъл само радост и блажено щастие.
Дейно участваше в светския и църковния живот, беше роден лидер и в същото време можеше да се заеме с най-черната и неблагодарна работа. Не се оплакваше и чудесно се справяше с всичко.
Но когато бе в кухнята си, а шумните и непокорни членове на семейството й седяха удобно разположени около голямата маса, тя беше в стихията си. А тази вечер бе особено щастлива, защото бе дарена с още едно внуче… и Сейдж си беше у дома.
Сейдж бе зачената много след като двамата с Бъд бяха решили, че семейството им вече е достатъчно голямо. Малкото момиченце дойде на белия свят като допълнителна награда, като невероятен скъпоценен подарък. Изящната хубост на русокосото ангелче бе придала изисканост на семейството им, дръзкият й характер бе дооформил изградената за тях представа.
Лори не хранеше никакви илюзии по отношение на дъщеря си, така както не хранеше такива и по отношение на синовете си. Сейдж имаше много положителни качества, но и доста недостатъци. Беше твърдоглава и своеволна и също като Чейс се товареше с хорските проблеми и се винеше за всички несполуки и неудачи. Беше наследила и прословутия темперамент на Тайлърови и подобно на Лъки бе много избухлива и раздразнителна.
Сейдж не бе сдържана, тиха и срамежлива — качества, с които обикновено характеризират идеалните дъщери. Лори обаче имаше друго мнение по въпроса и бе доволна, че Сейдж е по-скоро буйна и жизнерадостна, отколкото благовъзпитана и покорна. Предпочиташе веселите и жизнени момичета, а Сейдж притежаваше веселие и дръзка непокорност в излишък.
Лори обичаше дъщеря си по много специален начин, макар че Сейдж понякога се държеше така, че бе много трудно да я обича човек. Тя не бе любвеобилна — трудно приемаше любовта на околните, още по-трудно изразяваше собствените си чувства. Никога не се разкриваше докрай сякаш се боеше, че може да бъде отблъсната или наранена. И в това отношение твърде много приличаше на Чейс, за разлика от Лъки, който често се оставяше в плен на чувствата си.
— Искаш ли нещо за хапване, скъпа? — Лори не можа да устои на импулса да я докосне и леко погали с ръка русата й грива.
— Благодаря, мамо. Ако не те затруднявам, разбира се. — Тя веднага допря буза до ръката на Лори, а след това, сякаш смутена от детинския си жест, бързо се отдръпна. — Хмм. Коледни бисквити.