Точно срещу тях, от другата страна на антрето, Лорин нададе рев от стаята си. Девон отиде да я успокои и да я приспи отново. Лъки се почеса по гърдите и ядосано попита:
— Какво, по дяволите, беше това?
— Това — Сейдж внимателно изговаряше всяка дума — беше малката ти сестра, която преди малко влезе в стаята си само за да установи, че вече е заета от някой друг. — Тя стоеше в дъното на антрето, подпряла двете си ръце на кръста си, тропаше с крак и се тресеше от ярост.
— Боже — Лори въздъхна. — Забравих.
— Предполагам, че ще е дяволски трудно да й обясним — каза Харлан.
— Остави на мен.
— С удоволствие — измърмори той.
— Мамо, какво правят вещите на този човек в моята стая? — Тя насочи пръст към гърдите на Харлан.
— Точно това исках да ти обясня. — Гласът на Лори прозвуча съвсем спокойно. — Поканихме Харлан да се нанесе у нас. Той живее тук, заедно с нас.
— Да живее тук? Той живее тук? В моята стая? Приели сте този безделник и сте му дали моята стая?
— Сейдж, ако се успокоиш…
— Не мога да повярвам — кресна Сейдж и прекъсна Лори по средата на изречението. — В това семейство май всички с изключение на мен са оглупели.
Девон излезе от детската стая и внимателно затвори вратата след себе си.
— Лорин отново заспа.
— Това е добре — кимна Лъки. — Сейдж, ще бъдеш ли така добра да говориш малко по-тихо? Виковете ти могат да събудят и мъртвец.
Той хвана Девон за китката и я помъкна през антрето към спалнята им, като весело я потупа по гърба.
— Но съм ти искрено благодарен, задето събуди Девон. — Погледна я, вдигнал вежди в похотлива гримаса и затвори вратата след себе си.
Сейдж с ярост изгледа затворената врата и процеди през зъби.
— Животно!
След това отново насочи вниманието си към майка си и към мъжа, който не само бе нахълтал неканен в живота й, но очевидно вече бе покорил семейството и дома й. До тази вечер изобщо не бе чувала за него, а сега изведнъж се бе превърнал в проклятието на живота й. На всичкото отгоре, той сякаш безкрайно се забавляваше от това.
— Какво правят нещата му в моята стая? — Беше снишила гласа си с няколко децибела и то само заради спящото бебе. — Къде са моите вещи, майко? Не мога да повярвам, че си ги изхвърлила, за да настаниш него, без дори да ме питаш!
— Сейдж, достатъчно! Успокой се веднага! — Когато майка й заговореше с този тон, Сейдж разбираше, че е време да млъкне и да я чуе. Впрегна всичката си воля и се опита да обуздае гнева си. Както вървяха нещата, съществуваше реална заплаха да я изпъдят навън на студа, ако не се държи прилично, а Харлан Бойд ще се радва на топлотата и обожанието, което близките й очевидно изпитваха към него.
— Аз поисках разрешението ти за преразпределение на стаите — каза Лори. — Не си ли спомняш, че ти се обадих преди няколко седмици и те попитах дали ще мога да преместя някои от нещата ти в спалнята за гости.
— О! — Обвинителният поглед на Сейдж изгуби част от остротата си, когато си припомни този разговор. — Съвсем смътно си спомням нещо подобно. Бях изцяло погълната от дипломната си работа. Едва успявах да се съсредоточа върху разговора. Но съм сигурна, че ти изобщо не спомена, че сте взели наемател, който ще живее в моята стая.
— Почувствах, че си много заета и разсеяна — обясни Лори. — Побързах да приключа разговора, защото знаех, че умът ти е другаде. По онова време не смятах, че е необходимо да ти разказвам за Харлан.
— Значи си сметнала, че не бих искала да узная, че някой си се е настанил в моята стая?
— Сейдж, но ти почти не си живяла в тази стая, откакто отиде в колежа, а това беше преди около седем години! — Търпението на Лори най-сетне се бе изчерпало. — Имаш апартамент в Остин. Скоро ще се омъжиш. Двамата с Травис ще имате свой собствен дом.
Харлан шумно се изкашля. Беше се облегнал на стената, кръстосал крака и скръстил ръце на гърдите си. Сейдж забеляза усилията му да не се разсмее и в този момент бе готова да го убие с голи ръце.
— Омъжена или не, винаги съм смятала, че ще имам собствена стая в къщата, в която съм пораснала. — Въпреки че отчаяно се опитваше да прикрие истинските си чувства, в гласа й се долавяше огорчението и силната болка, които раздираха душата й. И защо не, по дяволите! Днешният ден очевидно щеше да се превърне в най-черния в живота й.
Лицето на Лори се смекчи и тя прегърна Сейдж.
— Разбира се, че имаш стая в тази къща — нежно й каза тя. — И винаги ще я имаш. А когато се омъжиш и доведеш семейството си тук, аз ще осигуря стаи за всички ви. Но от сега нататък, Сейдж, тази къща ще бъде само временен подслон за теб. Ще идваш и ще си тръгваш. Преместих вещите ти в спалнята за гости, за да осигуря повече свободно място за нещата на Харлан. Иначе щеше да е много тясно. Сега разбираш ли?