Разбираше чудесно, но все още всичко й се струваше напълно неприемливо. И причината беше в Харлан. Едва ли щеше да бъде чак толкова ядосана, ако някой друг спеше в леглото й. Но самият факт, че именно той се бе настанил в стаята й, я караше да беснее от яд.
Поддавайки се на мрачното си настроение, тя каза:
— Не мога да не се питам къде би отседнал Харлан, ако не бе успял така умело да се натрапи и да се възползва от гостоприемството ви.
— Изобщо не се е натрапвал. Аз му предложих стаята. Не виждам защо трябва да живее съвсем сам в онази каравана.
— Каравана?
— Тази, която влача след пикапа — поясни той, намесвайки се в разговора за пръв път.
— Не искам да те обиждам, Харлан — Лори го потупа по ръката, — но тя изглежда е виждала и по-добри дни. В нея сигурно става силно течение — обясни тя на Сейдж. — Сигурна съм, че тук му е много по-удобно.
— Ама, разбира се. Аз също съм сигурна. — В гласа й се долавяше неприкрит сарказъм. — Няма начин да не му е добре. Стаята ми винаги е била много удобна. Поне аз смятам така. Винаги съм я харесвала — още от времето когато бях малко момиченце.
Лори се намръщи и макар че не каза нито дума, неодобрението, изписано на лицето й, беше повече от красноречиво.
— Вижте — Харлан заговори и се отдели от стената. — Не искам да бъда повод за скандали и недоразумения. Още тази вечер ще върна нещата си в караваната, а ти ще можеш да се нанесеш в стаята си.
— Не се опитвай да замажеш нещата — сухо процеди тя през ядно стиснатите си устни. — Както каза майка ми, тази къща е само временен подслон за мен.
— И така ли е наистина? — Тонът му подсказваше, че той е на по-различно мнение.
— Точно така — рязко му отговори тя. — А сега, ако ме извините и двамата, искам да си взема един душ и да си легна. — Затътри се надолу по коридора, като носеше с усилие двата си куфара, които бяха толкова тежки, че й се струваше, че ще й откъснат ръцете. Спря преди да стигне до спалнята за гости и се обърна.
— Все още имам право да ползвам банята, нали?
— Това не е никак смешно, Сейдж — каза майка й.
— Дяволски си права. Не е.
Сейдж хлътна в спалнята за гости и затръшна вратата след себе си.
Харлан подсвирна.
— Нямах абсолютно никакво намерение да предизвиквам този семеен спор. Извинявай, Лори.
— Не се безпокой. Утре ще се разбера с нея.
— Аз наистина съм готов да се върна незабавно в караваната, ако смяташ, че това ще успокои ситуацията. Всъщност, май изобщо не трябваше да се нанасям тук.
— Няма да е необходимо — увери го тя и го потупа по ръката. — Радвам се, че си сред нас. Ти вдъхна на Чейс и Лъки нови надежди за бизнеса ни. И смятам, че най-малкото, което мога да направя за теб, е да ти подсигуря стая, докато си тук. — Лори погледна надолу по коридора. — Извинявам се заради грубото отношение на Сейдж. Тя е… ами, тя е доста напрегната.
— Да, и аз го забелязах. — В откритата му усмивка нямаше и следа от обида.
— Лека нощ, Харлан.
— Лека нощ.
Харлан влезе в стаята, принадлежала преди на Сейдж Тайлър. Чувстваше се подтиснат и разстроен. Беше му забавно да я дразни, но не бе й помислял да нарани чувствата й по този начин. Не и след случилото се по-рано вечерта. Странно. Сейдж изглеждаше много по-наскърбена от историята със стаята й, отколкото от разрива с Белчър.
— Какъв невероятно тъп кучи син! — процеди Харлан през зъби, докато събуваше каубойските си ботуши, подскачайки ту на единия, ту на другия си крак.
Сейдж все още не го знаеше, помисли си Харлан, но за нея бе истински късмет, че се бе отървала от Белчър. Ще й е необходимо време, за да го осъзнае, но рано или късно щеше да проумее, че без да иска се бе спасила от много разочарования и нещастия.
Точно в този момент гордостта й бе силно наранена. Чувството й за собствено достойнство бе уязвено тази вечер. Но дълбоко в себе си тя сигурно изпитваше истинско облекчение. Бе умна жена и не можеше да не съзнава, че току-що бе избавена от една ужасна грешка.
Животът с такъв мрачен и меланхоличен човек като Белчър щеше да я направи нещастна, мислеше си Харлан. Само в малкото си пръстче тя притежаваше повече кураж, повече смелост и жизненост, отколкото Белчър щеше някога да събере в цялото си бледо и отпуснато тяло. Тя цялата излъчваше жизнерадост и енергичност — от главата до петите. Онова мамино синче нямаше да успее да я задоволи и да я направи щастлива и след десет милиона години.