— Ще се оправя.
Той поклати глава с раздразнение. Изглеждаше така, сякаш търпението му е на привършване, сякаш наистина бе уморен от своенравното й държание.
— Не можеш да си тръгнеш сега.
— Как ли пък не, по дяволите! — изстреля тя, макар да знаеше, че Лори Тайлър би потънала от срам, ако можеше да чуе езика на дъщеря си.
— Виж, Сейдж, не виждам защо да не можем да прекараме празниците така, както бяхме планирали. Заедно. Като приятели. Аз искам да си останем приятели.
— Върви по дяволите!
— Ако не се върнеш вътре, ще съсипеш празника на майка ми. Гостите край масата ще останат нечетен брой.
— Пет пари не давам за вечерта на майка ти! — изкрещя тя. — Глупавите й печени пилета, които сервира всяка година, са жилести и твърди. Няма да се върна вътре, дори и ако животът ми зависи от това. Партито е ужасно тъпо и скучно. Май трябва да ти благодаря, че ми предостави достатъчно убедително извинение, за да се махна оттук.
Притеснен от високия й глас, той с неудобство погледна през рамо към прозореца. Официално облечените гости се разхождаха из разкошно украсената всекидневна, хапваха си сандвичи с пържен хляб, които се сервираха от облечени в бяло сервитьори, пиеха уиски със сода и яйчни коктейли, вдигаха наздравици за празника и си пожелаваха здраве.
— Сейдж, бъди разумна. Аз… аз не смятах да обсъждам този въпрос преди празниците, но ти просто ме предизвика тази вечер. Не искам да се чувстваш нещастна.
— Нещастна! — присмя му се тя. — Чувствам се чудесно. Сега ще мога да се насладя на празника, без да се притеснявам дали светската грандама ще одобри гардероба ми или не. Макар че пет пари не давам за мнението й.
— Не се дръж по този начин — примоли се той.
Тя злобно повдигна нагоре едната си вежда.
— И как се държа?
— Като разгневено и отмъстително дете.
— Най-напред каза, че съм надменна и властолюбива, след това ме сравни с някакво досадно домашно животинче, после намекна, че съм глупачка, която не познава дори собствените си чувства, а сега твърдиш, че съм отмъстително дете. И искаш да повярвам, че ме обичаш!
— Не е възможно да се разговаря с теб, когато изпаднеш в подобно състояние. — Травис изруга през зъби и се обърна към къщата. — Майка ще започне да ни търси. Ще дойда след малко. След като овладееш малкото си избухване.
Той влезе през вратата, преизпълнен със справедливо възмущение.
— Не си прави труда — подвикна тя след него.
Входната врата бе обкичена с венец, който според Сейдж бе толкова екстравагантен и претрупан, че чак простееше. По същия начин изглеждаше и елхата във всекидневната. По нея нямаше бляскави, но съвсем обикновени играчки, бонбони и захарни пръчки, от върха й не се усмихваше Дядо Коледа, така, както бе в собственото й семейство.
Тя с ярост се взираше в накичената елха, която се виждаше през блестящите стъкла на прозореца. Лампичките, разположени равномерно по прекрасните й клони, започнаха да се замъгляват пред погледа й. Сълзите, които преди малко се бе опитала да възпре, сега напълниха очите й и блестящите играчки на елхата затрептяха като кристални.
Когато гневът й поутихна, тя започна да усеща въздействието от постъпката на Травис. Човекът, когото бе обичала, човекът, за когото вярваше, че я обича, се бе отказал от нея.
Всичко, което й бе казал, можеше да се изрази само с четири съвсем простички думи: Аз не те искам. Тя може би наистина беше прекалено умна, непостоянна и капризна, но истината бе, че той вече не я иска. Нейната енергичност и жажда за живот, както се бе изразил самият той, му се струваха твърде уморителни.
Тя обгърна с ръце една от шестте релефни колони, които подпираха балкона над верандата, и подпря буза на хладната и грапава повърхност. Какво щеше да каже на хората? Как щеше да държи главата си изправена, когато това се разчуеше? Какво ще си помислят членовете на собственото й семейство? Единственото нещо, което очакваха от нея, бе да се омъжи за човек, който я обича толкова, колкото и тя него. Е, добре, тя се бе провалила и тук.
Както и с всичко останало.
Как можа Травис да направи това? Тя го обича. Те отлично си подхождат. Нима той не го разбираше? Тя обичаше да хитрува, той предпочиташе да й отстъпва. Той работеше много и упорито, а тя чудесно знаеше как да го подтиква и насърчава. Той беше твърде флегматичен и отпуснат и се нуждаеше от някой по-буен и темпераментен от него, за да направи живота му по-интересен.
Сигурно е изпаднал във временно умопомрачение, реши тя. Но ще се осъзнае. Рано или късно. Предполагаше, че това ще се случи съвсем скоро. Знаеше, че ужасно ще му липсва. Без нея животът му ще стане като този на родителите му — скучен, сдържан и безинтересен.