Само след няколко секунди обаче Сейдж си възвърна самообладанието. Сложи ръце на гърдите му и го отблъсна е всичка сила. Не можеше да си поеме дъх. Дишаше накъсано и едва след като пое няколко глътки чист въздух, успя да изхрипти с продран глас:
— Само още веднъж опитай нещо подобно и цял живот ще съжаляваш затова.
— Сериозно се съмнявам в това, госпожице Сейдж. А и ти също. — После загрижено погледна към небето. — По-добре да тръгваме, преди времето да е станало още по-лошо. Иди и си вземи нещата. Ще те чакам точно тук.
Прекалено разярена, за да му отговори, тя се обърна и влезе вътре.
— Това е най-долният, най-подлият номер, който някога си ми погаждал. — Сейдж яростно крещеше в телефонната слушалка. Тя остро миришеше на тютюн и беше намазана с нещо лепкаво, само един Бог знае какво.
— Сейдж, ти ли си? Девон е пъхнала език в ухото ми. Ще трябва да говориш по-високо.
— Зная, че ме чуваш, Лъки — извика тя. — Зная също така, че Девон няма да започне да се натиска с теб в болничния коридор. Какво става? Бебето роди ли се вече?
— Не. Но скоро трябва да се роди. Надявам се да е така, защото Чейс направо ще ни подлуди.
Докато брат й я осведомяваше за състоянието на Марси и за притесненията на Чейс, Сейдж забеляза нещо тъмно и космато да се промъква между струпаните щайги само на няколко метра от монетния телефон. Тя потръпна и й се прииска да вдигне крака от бетонния под, но просто нямаше къде да се скрие.
Това беше най-ужасната нощ в живота й. Най-напред годеникът й я бе изоставил, а след това бе поведена за вкъщи от един хитър негодник с непоносимо държание.
Камериерката на семейство Белчър я бе придружила до стаята за гости, където й бе помогнала да опакова багажа си. Както й бе обещал, Харлан Бойд я чакаше на мястото си на верандата. Веднага я настани в колата си, която беше изненадващо чиста и почти нова.
Едва се бе примирила с мисълта, че ще трябва да пропътува цялото разстояние в компанията му, когато той отби от междущатската магистрала и пое по един тесен път, който беше почти без маркировка и без никакво осветление.
— Къде отиваме?
Непрекъснато си повтаряше, че не трябва да се паникьосва. Знаеше, че този тип хора се разколебаваха и се отказваха от деянията си само в случай, че жертвите им успееха да запазят самообладание. Обеща си, че няма да се опитва да отваря вратата и да се хвърля в движение от колата, преди да се убеди, че планът му е да поиска от семейството й голям откуп, за да им каже къде се намира пребитото й изпонаранено тяло.
Когато й отговори, гласът му прозвуча далеч по-разумно от мислите, които се блъскаха в главата й.
— Това е пътят към самолетната площадка.
— Самолетна площадка?
— Там приземих самолета.
— Самолет?
— Ти да не би да не дочуваш? Престани да повтаряш всяка моя дума.
— Искаш да кажеш, че ще се приберем вкъщи със самолет?
— Разбира се. А ти какво си помисли? Че ще шофирам дотам?
— Точно така.
— Е, това само показва в каква голяма заблуда може да изпадне човек. Не по-малка от заблудата ти по отношение на оня Казанова.
Тя остави последната му забележка без коментар и потъна във враждебно мълчание през останалата част от пътуването. Бе извървяла значителен път от началото на вечерта, когато съвсем спокойно се бе движила измежду представителите на хайлайфа в Хюстън.
А сега стоеше в един влажен, ветровит, населен с гризачи самолетен хангар и чакаше мъжа, който я бе целунал така, сякаш си изкарваше прехраната с това, и който я дразнеше и обиждаше при всяка отдала му се възможност. В момента беше навън и проверяваше самолета преди да излетят.
Тя изля цялата си безсилна ярост върху брат си, когото бе открила в болницата в Милтън Пойнт.
— Лъки, как можа да ми изпратиш този… този човек…
— Ще тръгвате ли скоро?
— Да, ще тръгваме, но аз съм бясна от яд. Как можа да изпратиш такъв човек да ме вземе?
— Какво му е на Харлан?
— Какво му е на Харлан? — Тя отново бе започнала да повтаря всяко казано изречение. — Това е междуселищен разговор. — Тя се опитваше да прогони главоболието си като леко масажираше слепоочията си. — Ще ми отнеме твърде много време, за да изброя всичките му отрицателни качества. Защо изпрати него? Защо просто не ми се обади в дома на семейство Белчър?
— Защото знаех, че си пътувала с колата на Травис до Хюстън и си оставила твоята в Остин. Съквартирантката ти ми каза. Ти беше споменала, че родителите на Травис не са били особено очаровани от мисълта, че ще идвате у нас веднага след Коледа и затова бях сигурен, че никак няма да им хареса, ако той тръгне с теб два дни по-рано и пропусне Коледа у тях…