— Не повярвах, когато служителят от хотела ми каза, че Тили Каулс се е върнала в града — каза той вместо поздрав. — Има награда за арестуването ви, затова предлагам да дойдете доброволно с мене.
Ариел въздъхна уморено. Отново се започваше. Само че този път тя щеше да разнищи цялата работа докрай.
— Аз съм Ариел Лийланд. Бях отвлечена от Барт Дилън и той ме отведе в Сан Антонио. Джес Уайлдър ме намери и ме изпрати веднага тук, за да ви обясня положението. Той ще дойде по-късно, когато Дилън и бандата му бъдат заловени. Истинската Тили е с Дилън; тя пристигна в скривалището му с моите пари и тези на Кърк Уолтърс.
— Това е невероятна история — каза шерифът, невярващо поклащайки глава. — Но ми се струва, че доста скоро ще разберем цялата истина. Вашият посетител от Сейнт Луи пристигна. Пратих му съобщение да дойде тук; той ще оправи тази работа.
— Том е тук? Слава богу. Макар да знам, че има намерение да ме отведе обратно в Сейнт Луи, много ще се радвам да го видя. Достатъчно дълго живях в този кошмар.
— Том? — повтори шерифът, като огледа Ариел с присвити очи. — Името, което ми каза мъжът, е…
— Дойдох веднага щом получих съобщението ви, шерифе. Той стоеше на вратата с вид на изискан джентълмен. И то много ядосан. Пясъчноцветните му вежди образуваха непрекъсната линия на челото, тясното му лице беше издължено в неодобрителна гримаса, когато хвърли студен поглед към Ариел. Сините му очи, обикновено много светли, бяха потъмнели неодобрително. Обичайното спокойствие го беше напуснало и тесните му рамене потреперваха от едва потискан гняв.
— Време е да се връщаш. Няма да повярваш колко неприятности преживях заради тебе. Как можа да се забъркаш в тези каши, Ариел, не мога да го проумея. Родителите ти едва не умряха заради последното ти приключение.
Ариел зяпна. Не можеше да направи нищо, освен безмълвно да гледа разгневения мъж. И за момент не й беше хрумвало, че майка й Том могат да изпратя Дентън Добс да я върне обратно.
— Дентън, къде е Том?
Прозвуча глупаво, но само това й дойде на ума.
— Той нямаше възможност да дойде. А знаеш, че майка ти не може да понася Тексас. Тя ме помоли като твой годеник да дойда в това забравено от бога място и да те отведа у дома, където ти е мястото. След като пристигнах, вече добре разбирам омразата й. Това е непоносимо място.
— Мой годеник ли? Дентън, аз…
— Чакайте малко. Познавате ли тази жена? — запита шерифът, хвърляйки студен поглед към пришълеца.
— Разбира се. Това е моята годеница, Ариел Лийланд. А вие за коя я мислите?
— Е, добре — избъбри шерифът. — Откъде, по дяволите, можех да знам коя е Ариел Лийланд и коя е Тили Каулс? Другата жена имаше напълно редовни документи.
— Казах ви истината — простреля го Ариел с поглед, — но вие не пожелахте да ми повярвате.
— Съжалявам, госпожице Лийланд — извини се шерифът с плаха усмивка.
— Не можеш да си представиш колко се разстроих, когато пристигнах и ми казаха, че си заминала — продължи все така гневно Добс. — Никак не ми се искаше да разочаровам родителите ти, затова останах, за да разбера дали ще се върнеш. Причиних си много неприятности заради тебе, Ариел, а горките ти родители не са на себе си от тревога.
— Бях отвлечена, Дентън — обясни Ариел, започнала вече да се ядосва.
Този човек беше невъзможен. Като го видя отново, си припомни всички причини, поради които беше отхвърлила предложението му.
— Отвлечена! Колко ужасно! На… нараниха ли те? Как избяга? На майка ти това няма да й хареса, наистина.
— Много дълга история, но тук на вратата не е най-подходящото място за разговори. Искам да си отида у дома, в ранчото. Там ще та разкажа всичко.
— Но ти вече не притежаваш ранчото — напомни й Дентън.
— Никога не съм го продавала. Тили го продаде.
— Как стои тази работа, шерифе? — запита Дентън, обръщайки се към човека на закона. — Кой е собственик на ранчото „Лийланд“?
— Нямам нуждата квалификация, за да отговоря на този въпрос — каза шерифът. — Съдията ще трябва да гледа делото и да реши.
— Съдията — повтори раздразнено Ариел. — Близко е до разума, че щом като не съм продавала ранчото, то още ми принадлежи.