— Тогава защо имам чувството, че оставяш нещо недоизказано?
— Въобразяваш си, Дентън — настоя Ариел, отказвайки да срещне погледа му.
— Аз съм твой приятел, както и на родителите ти, скъпа, и искам да помогна по всякакъв начин. Няма значение какво са ти направили онези разбойници, аз ще те разбера и никога няма да те изоставя. Винаги има достатъчно клюки по твой адрес сред приятелите на семейството ти. Младите жени не напускат ей така домовете си, за да правят каквото им скимне, както ти постъпи. Наслушали сме се на какво ли не за Тексас. Представи си как се почувствахме, когато разбрахме, че си се замесила с някакви разбойници и са те взели за престъпничка.
— Сега това е вече минало. Добре съм, нищо ми няма. Не чу ли, Дентън? Дилън не ме е докоснал, нито пък някой от хората му.
— Щом казваш така, скъпа — изрече Дентън, без изобщо да е убеден. — Ами този Джес Уайлдър? Защо ще смята, че е длъжен да те спасява? Има ли нещо между вас двамата, за което трябва да знам?
— Господи, Дентън, престани да ме дразниш! Джес Уайлдър е приятел. Един от малкото, които имам тук. Джес Уайлдър тръгна да ме търси, защото се чувстваше виновен, че ме е объркал с Тили Каулс. Когато се запознаеш с него, ще видиш.
— Съмнявам се — отвърна намусено Дентън. — Кърк Уоилис каза, че бил груб и опасен, и нямал пукната пара. Дори намекна, че Уайлдър е стрелец, който печели парите си, като събира награди за престъпници, търсени от закона.
— Джес е ловец на глави, но има основателна причина да прави това. Той е бивш щатски шериф и е станал ловец на глави, за да залови мъжа, който е убил брат му в един банков обир. Може би е вярно, че не е богат, но затова пък е почтен.
— Сигурно ти му вярваш достатъчно и смяташ, че ще ти върне парите, но аз не. Сега е на път за Мексико с парите от твоята банкова сметка. Да не говорим за значителната сума, която Уолтърс плати за ранчото.
— Нямаше да кажеш това, ако познаваше Джес — отвърна гневно Ариел. — Всеки би искал да има приятел като него.
— Виждам, че не искам да послушаш гласа на разума — въздъхна отегчено Дентън.
Внезапно Ариел се изправи.
— Изморена съм, Дентън. Отивам си в стаята да си почина. Казах всичко, каквото имах да казвам по този въпрос. Розали ще ти покаже твоята стая. Съжалявам, но тази вечер няма да сляза за вечеря. Чувствам, че всеки момент ще ме заболи глава.
Дентън Добс, винаги джентълмен, се изправи, когато Ариел излезе от стаята. Учтивостта бе набивана в главата му още от детска възраст, но всъщност не беше глупак. Може би някои го смятаха за безличен и дори тъп, но той разбираше кога някой казва истината. А Ариел със сигурност не му беше разказала всичко докрай. Не че имаше кой знае какво значение. Той беше готов да се ожени за нея, независимо какво се е случило. Не само беше искрено привързан към нея, но и вторият й баща беше сериозен фактор в местното общество в Сейнт Луи. Познаваше когото трябва и беше обещал на Дентън, че жертвата, която прави, оженвайки се за опетнената му от скандала дъщеря, няма да остане невъзнаградена. Том Брейди притежаваше банката, в която работеше Дентън Добс. Какво друго можеше да се каже?
И Уила, и Том Брейди бяха изискани хора, които обичаха Ариел и искаха да осигурят бъдещето й. Особено като се вземе предвид последното й фиаско. Тя винаги се беше държала своеволно, но никога не беше предизвиквана толкова много клюки, както когато напусна дома си сама и без никаква закрила. Всички знаеха какво представлява Тексас. Дентън разбра, че поема риск, женейки се за Ариел, но твърдо вярваше, че бракът и децата ще я накарат да се смири и да започне да води живот на почтена домакиня. Когато няколко деца се хванеха за полите й, щеше да забрави за ранчото „Лийланд“. Освен това, Том Брейди беше намекнал, че парите от продажбата на ранчото ще увеличат и без това вече внушителната зестра на доведената му дъщеря.
Дентън се беше съгласил да замине за Тексас заради Ариел още преди семейство Брейди да бяха получили телеграмата за пристигането на самозванката. Беше научил за объркващата ситуация още със слизането си от дилижанса в Уейко и се беше свързал с Джейсън Бърнс, за да съобщи, че е пристигнал и да уреди продажбата на ранчото. Не можа да повярва, че Ариел отново е изчезнала, и ужасно много се ядоса. Много се чудеше какво да прави и накрая реши да остане още малко, в случай, че тя размисли и се върне. Това беше уместна постъпка. Но смайващата история, която чу от устата й, звучеше по-скоро като измислица, отколкото като действителност — нещо, което би могъл да прочете в някой евтин булеварден роман. Сега, когато тя се беше върнала, възнамеряваше да изпълни желанието на семейство Брейди относно блудната им дъщеря. Съдебната заповед, с която разполагаше, осигуряваше нейното подчинение.