Ариел се усмихна незабележимо. Дентън нямаше да говори така смело, ако познаваше Джес Уайлдър.
22
Джес гореше. Адски пламък бушуваше из кръвта му и изгаряше тялото му. Той се помъчи да отвори очи, знаейки, че трябва, че има нещо, което е длъжен да направи. Един очилат възрастен мъж се беше надвесил над него, внимателният му поглед беше изпълнен със състрадание. Джес се опита да заговори, но езикът му беше толкова пресъхнал, че запълваше цялата му уста и препречваше пътя на думите.
— Ето, синко, изпий това, ще се почувстваш по-добре.
Джес едва успяваше да се съсредоточи върху гласа и фигурата, мержелееща се пред очите му, неясно осъзнавайки, че всъщност са го донесли тук да го лекуват, след като Дилън… или Тили го простреля. Вероятно така и нямаше да узнае кой от двамата беше изстрелял куршума, разкъсал рамото му.
— Познахте ли ме? Аз съм доктор Хадли — Той вдигна главата на Джес, за да му помогне да пие от чашата, която държеше в ръка. Джес отпи жадно, после се намръщи, когато горчивата течност се плъзна по езика му. Докторът се засмя. — Ще заспите отново и когато се събудите, ще бъдете по-добре.
— Не мога да спя — изрече дрезгаво Джес, навлажнявайки устни с върха на езика си. — Трябва да се връщам в Уейко.
— Не днес, синко, ще трябва да потърпиш. Беше много болен. Извадих куршума без проблеми, раната не е страшна, но нищо не можах да направя с треската.
Джес се опита да стане; светът се завъртя лудо около него и той се принуди отново да се отпусне на възглавницата.
— Къде е шериф Смит?
— Извън града е, преследва крадци на добитък. Трябва да се върне след няколко дни.
Джес изстена. Имаше нещо, което трябваше да направи, нещо извънредно важно, но умът му отказваше да освободи това жизнено важно сведение, докато той се плъзгаше неотвратимо към ръба на бездънната черна пропаст. В последния момент, преди да потъне окончателно в нея, си спомни кое беше толкова наложително. Ариел го чакаше. Някак си трябваше да й прати вест, да й обясни защо не идва. Но вече беше много късно.
Когато Джес изпадна в безсъзнание, докторът се усмихна и каза:
— Сънят е най-доброто лечение, което познавам, синко.
— Ако чантите ти са приготвени, ще ги отнеса долу, Ариел. Тя гневно стисна зъби. Изглежда, нямаше как да се измъкне от затрудненото си положение. Беше дала дума. Ако Джес не дойдеше след седем дни в Уейко, тя щеше да замине заедно с Дентън в Сейнт Луи. Нямаше представа какво е задържало Джес. Веднага след пристигането си в Уейко беше пратила телеграма до шериф Смит в Сан Антонио, но още не беше получила отговор. Джес беше казал, че ще пристигне само един или два дни след нея, но вече бяха минали седем дни, без да се получи известие от него. Тя се страхуваше да не би да му се е случило нещо ужасно и не можеше да си представи защо шерифът не отговаря на телеграмата й. С всеки изминал ден Дентън ставаше все по-непоносим. Беше толкова сигурен, че Джес е избягал нанякъде с нейните пари, че дори беше купил билети за дилижанса два дни предварително.
— Не можем ли да почакаме още няколко дни, Дентън? — запита тя, знаейки какъв ще бъде отговорът му, още преди да го беше чула.
— Сделката си е сделка, Ариел. Заминаваме днес. Нагледах се на Тексас, повече не мога да понеса. Стига ми за цял живот занапред. Не мога да си представя какво толкова му харесваш на тоя щат.
— Мисля, че би трябвало да изчакаме достатъчно, за да чуем какво ще реши съдията относно ранчото — настоя Ариел.
— Няма значение какво ще реши; ранчото ще бъде продадено на Кърк Уолтърс, ако вече не му принадлежи. Ако си мислиш, че Джес Уайлдър ще се появи, би могла да насочиш мисълта си към факта, че той вече е избягал оттатък границата с твоите пари. Вече помолих тамошния шериф да провери как стоят нещата.
— По дяволите, Дентън, защо винаги мислиш най-лошото?
— Внимавай как говориш, скъпа, думите ти не подобават на дама — изрече той спокойно. — Няма да е така, когато се оженим.
— Не мисли, че само защото съм принудена да се върна с тебе в Сейнт Луи, ще се омъжа за тебе — отвърна наежено Ариел. — Никой не може да ме накара да кажа „да“ и никой съдия или свещеник в Сейнт Луи няма да ни ожени без мое съгласие.
— Възможно е — допусна Дентън, — но поне ще съм изпълнил задължението си към родителите ти. Ще ги оставя да те убедят, че бракът с мене е голяма крачка напред в сравнение със сегашното ти положение.