Докато Дентън товареше багажа в каручката, Ариел намери време за няколко думи насаме с Розали.
— Ще се върна, Розали, веднага щом убедя мама и Том, че нямам намерение да се женя за Дентън и да оставам в Сейнт Луи. След два месеца ще стана на двайсет и една години и тогава никой няма да ми казва как да си живея живота. Някак, по някакъв начин ще се върна в Тексас и ще се боря за това, което е мое.
— Ами сеньор Джес?
— Само да знаех какво се е случило с него. — Гласът й премина в ридание. — Толкова се страхувам за него. Ами ако е ранен… или убит? Телеграфирах на шериф Смит и не получих никакъв отговор. Не вярвам, че Джес е взел парите и е избягал в Мексико. Ще дойде, но мене няма да ме има тук, когато пристигне.
— Какво да му кажа, когато дойде? — запита Розали, съчувствайки на Ариел, защото знаеше какви проблеми трябва да преодолее, за да се върне в Тексас и при Джес Уайлдър.
— Кажи му за Дентън и защо е трябвало да се върна в Сейнт Луи — отпусна си душата Ариел. — И му кажи, че няма да се омъжа за никого освен за него, че…
Думите й внезапно секнаха. Какво би могло да последва, ако признаеше на Джес, че носи детето му? Искаше той да я желае заради нея самата, не заради детето. Може би не искаше да има деца; никога не бяха говорили за това. Във всеки случай, това беше нещо, което тя искаше да му каже лично.
— Ариел, има ли още нещо, което искаш да ми кажеш, преди да тръгнеш? — запита натъртено Розали.
— Странно, колко добре ме познаваш — забеляза Ариел. — Не исках да ти казвам, но мисля, че вече подозираш, че нося детето на Джес.
— Да, сеньорита — изрече тържествено Розали, — знам го от известно време. Затова толкова се разтревожих, когато те отвлякоха. Но на никого не съм казала. Дори на сеньор Джес.
— Благодаря ти. Исках сама да го кажа на Джес. Бременност ми е истинска благословия. Можеше да бъда изнасилена от един или всичките разбойници, ако не бях издала, че нося дете. Кои да помисли, че ще имат попе някакъв остатък от чувство за приличие? Но странно, не се решаваха да убият или да изнасилят жена, която носи дете. Освен Ганди, но другите му попречиха.
— Искаш ли да кажа на сеньор Джес за детето, когато си дойде? — запита Розали.
— Не — беше мигновеният отговор на Ариел. — Аз… искам сама да му кажа.
— Не… не мислиш, че сеньор Добс може да е прав, като казва, че е възможно Джес да е избягал в Мексико с парите, нали?
— Разбира се, че не! — възкликна, твърдо убедена, Ариел. — Но… аз просто не му дадох достатъчно време.
Умът й отказваше да приеме факта, че нещо може да се е случило и да му е попречило да тръгне от Сан Антонио. Джес винаги бе изглеждал толкова непобедим; почти свръхестествен и неподдаващ се на поражение.
— Време е да тръгваме, Ариел. Дългите сбогувания са безсмислени, само ще се разстроиш.
— Не предполагам, че у тебе има дори частица сантименталност, Дентън — каза троснато Ариел, докато прегръщаше Розали за последно.
После той я издърпа навън, настани я на седалката и зави коленете й с одеяло. Тя се обърна и се загледа назад, докато престана да вижда къщата и Розали, която стоеше на верандата и махаше за сбогом.
Трите седмици, които бяха необходими, за да се стигне до Сейнт Луи, бяха най-нещастните, които Ариел някога беше преживявала. През повечето време й беше лошо от постоянното тръскане на каретата и от несмилаемата храна, която поднасяха в станциите и в градовете, през които минаваха. Одеялата и килимчетата не помагаха много против студа, а притискащите се до нея тела в тесния дилижанс само увеличаваха дискомфорта. Тя беше в лошо настроение почти през цялото време и Дентън се оплакваше от грубото й държание и чумеренето й. И за да се влоши положението още повече, бременността й я тормозеше по възможно най-първичния начин. Гърдите й бяха постоянно болезнени и талията на роклята й беше толкова отесняла, че тя с мъка закопчаваше кукичките. За щастие беше твърде студено, за да сваля наметката си, затова незакопчаната рокля мина незабелязана.
Когато дилижансът стовари пътниците си в Сейнт Луи, Ариел с наслада стъпи на твърда земя въпреки факта, че Сейнт Луи беше последното място на света, където искаше да се намира. Искаше да бъде с Джес. Не преставаше да се тревожи, защото не беше дошъл в Уейко в срока, който му беше дала, примираше от мисълта, че може да е ранен или умиращ, или — не дай боже! — мъртъв! Нощта, която бяха прекарали заедно в Сан Антонио, беше истинско блаженство. Дентън Добс грешеше ужасно, ако си мислеше, че може да се сравнява по нещо с Джес Уайлдър. Джес беше два пъти повече мъж от Дентън и тя би заложила живота си за неговата почтеност. Не, отхвърли тя собствените си съмнения, Джес закъсняваше поради причини, които не й бяха известни. Беше убедена, че при връщането й в Уейко Джес щеше да я чака.