Подтикнат от жажда за мъст, Джес беше напуснал работата, която обичаше, за да стане ловец на глави. Беше дал под наем къщата във форт Уърт, където двамата с Джъд бяха живели, беше се отказал от работата си на щатски шериф и беше потеглил да търси убийците на брат си в тексаската пустош. Джъд беше негов помощник-шериф и съдбата го изпрати в банката по време на онзи обир на мястото на Джес. Сега Джъд го нямаше и Джес се беше заклел, че ако трябва, ще посвети остатъка от живота си, за да изправи пред съда убийците на брат си, идентифицирани като Барт Дилън и Тили Каулс. Беше прекарал последните две години, стремейки се да изпълни тази си клетва.
— Съжалявам, ако езикът ми те обижда Тили. Сега излизай — заповяда грубо той.
Поради някаква причина това момиче ужасно го дразнеше. Изобщо не беше онова, което очакваше.
Джес допълни думите си с действие, посегна, хвана я за ръцете и я извлече от преобърнатия дилижанс. Здраво вкопчена в широките му рамене, Ариел се плъзна покрай твърдото му тяло, от което сетивата й се наостриха и в резултат цялата се изчерви. Отвори смаяно уста.
— О!
Джес също го усети и тъмните му вежди се вдигнаха въпросително, озадачени от спонтанната си реакция към една жена, която си печелеше прехраната с грабежи и убийства. Хвана я през кръста и я отмести.
— Не ми прави номера, Тили — предупреди я той заплашително. — Не можеш да ме омаеш с женските си чарове. Колкото и да е привлекателно тялото ти, не се интересувам от него. Пръскай си магиите където щеш, няма да ти е от полза.
Лицето на Ариел почервеня.
— Ти, долна, гнусна змия! Ти… ти…
Не можеше да намери думи. Вдиша окованите си ръце и замахна право към лицето на Джес.
Той се дръпна назад, но късно. Глухият звук от удара и червеното петно на лявата му буза дадоха достатъчно удовлетворение на Ариел. Доволна усмивка се разля по лицето й.
Реакцията на Джес беше бърза и брутална. Той сграбчи раменете й и я дръпна към себе си така, че телата им се докоснаха.
— Никога повече не го прави — изсъска той през зъби. — Позволена ти е само една грешка.
Лицето му издаваше едва сдържана заплаха и Ариел инстинктивно отстъпи пред яростта му.
— Човек не може безкрайно да си играе с търпението ми, Тили, а ти вече ме докара до крайност.
— Колко пъти да ви казвам, че не съм Тили Каулс? — извика Ариел, разгневена не по-малко от него. — Аз съм Ариел Лийланд. Пътувам към Уейко, за да получа наследеното от баща ми ранчо.
— Няма значение как те наричам, Тили. Знам коя си и каква си — изфуча Джес отвратено. — Ако искаш да те наричам Ариел, добре, но това нищо не променя.
Той я отхвърли назад. Тя залитна, после се изправи, но окованите ръце й пречеха да пази равновесие.
— Защо не ме изслушаш, грубиян такъв? Защо си толкова сигурен, че съм Тили Каулс?
— Знам, че Тили Каулс и Барт Дилън са се качили на дилижанса за Форт Уърт в Тексаркана заедно с шериф Гор. Шериф Гор е мъртъв, Дилън го няма, но ти си тук, затова престани да плещиш глупости за Уейко и някакво си наследство. Знаеш ли къде се е изпарил Дилън? Защо те остави тук?
— Имаше един мъж и една жена с шерифа — изрече бавно Ариел, — но не знам как се казваха. Почти не говореха, а ние с шерифа се шегувахме. Не… не знам какво е станало с тях. Загубих съзнание, когато колата се преобърна. Като се свестих, ти ми заповядваше да изляза, а тях никакви ги нямаше. Тили Каулс дребна ли беше? С черна коса?
— Добър опит, Тили или както там се казваш. Много добре знаеш, че Тили е дребна и с черна коса, точно като твоята. Какво се е случило с дилижанса? Защо се преобърна?
Ариел набърчи чело.
— Преследваха ни разбойници. Кочияшът подкара по-бързо, натъкна се на нещо и колата се преобърна. Последното, което помня, е че политнах настрана. Моля те, свали тези белезници. Пречат ми. Как са се озовали от ръцете на Тили Каулс на моите?
— Ти ми кажи. Защо Ариел Лийланд ще носи белезници?
— Къде е кочияшът? Той може да ти каже, че не лъжа.
— Мъртъв е. И пазачът. Затиснати са под колата.
— Имам документи! — спомни си внезапно Ариел. — Има документи и писма, адресирани до мене, там вътре, в пътната ми чанта, има и пари в дамската ми чантичка.
Джес се гордееше, че е почтен мъж. Поне това можеше да й отпусне — да не избързва с обвиненията… Хвърли кос поглед към нея, покатери се на колата и изчезна през отвора. Ариел го чу как рови вътре и след малко го видя да подава глава оттам.