Поради някаква необяснима причина Джес предпочиташе да мисли за Тили като за Ариел. Това име някак си и подхождаше.
— Вечерята скоро ще е на масата, ела, когато си готов. — След още един бърз поглед към Ариел Олга се обърна и излезе от стаята, затваряйки тихо вратата зад себе си.
— Не съм разбойничка.
Ариел отдавна беше будна и чу по-голямата част от разговора между Джес и Олга. Всяка кост в тялото я болеше; а освен това беше по-разярена и от внезапно полята с вода кокошка. Джес Уайлдър беше абсолютно луд.
— Какво стана? — запита тя и изстена, когато се опита да се надигне.
— Стана това, че се опита да ми откраднеш коня — беше киселият отговор на Джес. Погледът му блуждаеше навсякъде, само и само да не се спира на гърдите на Ариел, които така неустоимо издуваха корсажа й. — Боец е трениран да се подчинява на заповедите ми. Само един мой сигнал е достатъчен, за да го накара да спре. Устните му се извиха в подобие на усмивка.
— Можеше да умра — нападна го Ариел, святкайки гневно със зелените си очи.
— Откъде да знам, че ще излетиш над главата му? Трябваше да се държиш.
— Копеле — измърмори мрачно Ариел, не можейки да възпре думата да не се изтъркули от устата й.
Сребристите очи на Джес блеснаха закачливо.
— Внимавай, Тили, пак си показваш рогцата. Ариел Лийланд не би говорила с такъв език.
— Един джентълмен не би се отнесъл с дама така, както ти се отнасяш с мене — възрази разгорещено Ариел.
— Кой е казал, че съм джентълмен? Може някога да съм бил, но опитът ме е научил да потискам нежната си природа.
— Нежна природа ли? — изсумтя презрително Ариел. — В тебе няма и капчица нежност!
— Сега, като свършихме с ругаенето, да вървим да хапнем. Можеш ли сама?
— Разбира се. По-силна съм, отколкото си мислиш.
Джес я изгледа със съмнение. Виждаше му се достатъчно крехка, за да я пречупи на две само с една от големите си ръце. Чертите й бяха нежни и привлекателни и ако не внимаваше, лесно можеше да се поддаде на магията й. Слава на бога, че я знаеше каква е.
Ариел спусна крака на пода и направи една колеблива стъпка, залитна и се свлече със спираловидно движение. Джес, макар да беше доста едър, се спусна мигновено и я подхвана, преди да беше докоснала пода.
— Глупаче такова, защо не каза, че ти трябва помощ?
— Не… не мислех, че трябва. Не и от тебе, във всеки случай. Можеш да ме оставиш долу. Сигурна съм, че мога да се справя.
Въпреки твърдата си решимост Джес усети ръцете си да се стягат около крехката й фигурка. Топлата, ароматна плът и облакът черна коса ухаеха разкошно, сякаш наоколо се разнасяше миризма на прясно откъснати виолетки. Червените й устни бяха изкушаващо полуотворени, очите й бяха бистри като безценни изумруди.
— Пуснете ме, господин Уайлдър.
Тялото на Ариел трепереше от чувства, които не можеше да определи. Тя буквално се отърси от него. Никога не беше усещала такива всепоглъщащи чувства. Никога преди докосването на мъж не беше карало сетивата й буквално да настръхват. Какъв мъж беше този Джес Уайлдър?
Джес изглеждаше като омаян, гледайки втренчено влажните, полуразтворени устни на Ариел. Те го привличаха непобедимо, изкушаваха го отвъд всякакви граници, дразнеха го с дръзкия си чар. Каквото и да говореха за Джес Уайлдър, той си беше естествен човек от плът и кръв със също такива естествени човешки нужди.
Ариел разбра, че Джес ще я целуне, но беше твърде късно, за да протестира. Задърпа се, но устните му се впиха в нейните с такава сила, така настоятелно, че тя неволно им се подчини. Но в мига, когато успя да си поеме дъх, юмруците й заблъскаха по гърдите му с възмущение и гняв.
Целувката като че ли продължи цяла вечност, помисли Ариел, усещайки се като пленена в ръцете му. Езикът му настоятелно изследваше мекия ръб на устните й, а после се пъхваше вътре, щом тя ахнеше в смаян протест. Ариел никога не беше усещала нещо толкова опустошаващо или невероятно сексуално. Въпреки шока тя все пак успя да се откъсне от него.
— Как смееш! Какво си мислиш, че правиш?
— Проклет да съм, ако знам — каза тихо Джес, пускайки я на земята. — По-добре да вървим да вечеряме, преди да съм направил нещо, за което ще съжалявам.
Вечерята, макар и прекрасна, беше цяло мъчение за Ариел. През цялото време Олга и Джо се взираха в нея, сякаш очакваха да извади някой пистолет изпод дрехите си и да вземе да ги избие, докато се хранят. Междувременно Джес поглъщаше храната си с такова явно удоволствие, че чак й стана лошо. След вечерята той я съпроводи до стаята, без дори да поиска позволение.
— Сега какво? — запита Ариел, слагайки ръце на кръста.