— Зарежи това, Реджи! Джеймс няма да хареса това повече от мен. Трябва да направиш избора си сама и да намериш човек, когото обичаш.
— Вече опитах.
Настъпи неловка тишина. Антъни се намръщи.
— Лорд Медхърст беше един помпозен задник!
— Откъде можех да зная? Мислех си, че точно той е подходящият човек. Хайде, стига за моето влюбване.
— Можеше да се омъжиш за Нюъл, ако Еди не беше убеден, че той ще бъде ужасен баща. — Тони продължаваше да се мръщи.
— Добре де, вуйчо Едуард беше прав, да. Пак ще ти кажа: стига за моето влюбване.
— Ти бездруго знаеш как да потиснеш всеки мъж, котенце. Ние само ти искахме доброто, нали разбираш?
— Зная го и ви обичам за това. Просто съм сигурна, че ще обожавам когото и да било, щом тримата сте решили, че ще бъде идеалният съпруг.
— Наистина ли? — Той се ухили. — Но аз не съм толкова сигурен. Например ако Джейсън се съгласи, той решително ще търси човек, който по нищо да не прилича на мен.
Антъни я дразнеше. Ако имаше човек, който не би одобрил някого заради приликата с него, то това бе самият Тони. Тя се засмя.
— Е, ти знаеш, че винаги можеш да преобразиш моя съпруг, Тони… След като се омъжа.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Пърсивал Олдън извика триумфално и подкара коня към края на Грийн Парк, откъм Пикадили.
— Дължиш ми двайсет лири, Ник! — извика той през рамо към виконта, който яздеше зад него. Никълъс Идън отправи мрачна гримаса към Пърси.
Поведоха конете на разходка в кръг. Двамата приятели бяха дошли току-що от Будълс след превъзходна партия карти. Там Пърси спомена за новия си черен жребец. Никълъс бе доста пиян, прие предизвикателството и накараха да доведат конете им.
— Можехме да строшим шантавите си вратове, знаеш ли? — произнесе Никълъс съвсем разумно, макар че виждаше почти двойно. — Напомняй ми да не го правя пак, нали?
Пърси си мислеше, че това е ужасно смешно и започна да се смее толкова силно, че почти загуби равновесие.
— Сякаш някой може да те спре да направиш каквото си намислил, особено когато си на градус. Но карай да върви, стари приятелю. Утре сигурно няма да помниш тази безумна лудория, пък и да си я спомняш, няма да повярваш на паметта си. Ах, къде в проклетия пъкъл се е дянала тази месечина, когато е толкова нужна?
Никълъс погледна нагоре към сребърното кълбо, което тъкмо се подаваше иззад един облак. Виеше му се свят. Проклятие! Надбягването трябваше да го отрезви поне малко.
Той спря несигурния си поглед върху приятеля си.
— Колко искаш за това животно, Пърси?
— Не искам да го продавам. С него ще печеля и други надбягвания.
— Колко? — повтори упорито Никълъс.
— Платих за него двеста и петдесет, но…
— Триста.
— Не се продава.
— Четиристотин.
— О, хайде, Ник! — запротестира Ник.
— Петстотин.
— Утре сутринта ще ти го изпратя.
Никълъс се ухили доволно.
— Трябваше да вдигна до хиляда. — Пърси му върна гримасата. — Но пък зная къде мога да купя брат му за двеста и петдесет. Пък и не искам да печеля от теб.
Никълъс се засмя.
— Прахосваш си таланта, Пърси. Трябва да си намериш работа на пазара Смитфийлд като продавач на конско месо.
— И да дам на скъпата си майка още един повод да проклина деня, в който е родила син? Не, благодаря. Ще продължа да карам както си знам и да давам възможност на такива като теб, дето много се пазарят, да припечелят по нещичко. По-весело е във всеки случай. И като заговорих за веселба, не трябваше ли да се появиш у Шепфърд тази вечер?
— По дяволите! — изръмжа Никълъс. Чувството му за хумор бе изчезнало. — Защо трябваше да ми напомняш?
— Моето добро дело за днес.
— Няма да се показвам там, ако моята малка птичка не се нуждае от подрязване на крилцата — довери Никълъс.
— Ядосала те е, нали?
— Мислиш ли, че иска да ме накара да ревнувам? — попита обидено Никълъс.
— Ти? Да ревнуваш? — изкикоти се Пърси. — Умирам да доживея до този ден!
— Можеш да дойдеш с мен и да гледаш какво правя. Ще разиграя на лейди Е., великолепен спектакъл, преди да скъсам с нея — каза мрачно Никълъс.
— Нямаш намерение да извикаш бедния човечец навън, нали?
— Велики Боже, заради една жена? Не, разбира се. Но тя ще си помисли точно това, а аз фактически ще му дам благословията си да остане с нея. И ще я оставя да оплаква глупостта си, защото ще ме види за последен път.
— Това е нов подход към тези неща — разсъждаваше Пърси. — Трябва да запомня и да го опитам. Слушай, защо не ми дадеш благословията си аз да остана с нея? Лейди Е. е хубавица. — Пърси погледна през улицата. — Тъкмо говорехме за… онова там не е ли нейната карета?