— Недей, Ник.
Но Никълъс не беше изтрезнял достатъчно, за да мисли. Смушка коня по улицата в посока към кабриолета и набра скорост, преди да стигне до него. После внезапно обърна към тротоара и смая всички, като препусна точно между къщата и кабриолета, забави леко за момент, грабна Силина и я метна на коня.
Чудесен номер, поздрави се той. Ако беше трезвен, не би могъл да го направи по-добре. Зад него се чуха викове, но той не забави ход. Жената, преметната напреко през коня му, започна да пищи, но той бързо напъха бялата си копринена кърпичка в устата й и тя млъкна. После върза ръцете й с шарфа си.
Тя се мяташе толкова силно, че се страхуваше да не я изпусне. Вдигна я, сложи я да седне пред него, метна пелерината върху главата й и я омота здраво. Също като чувал, помисли си той с удоволствие. Когато завиха зад ъгъла и се насочиха към Парк Лейн, той се позасмя.
— Не се чува някой да ни следва, скъпа. Изглежда кочияшът ти Тови ме е познал и е сигурен, че си в ръцете на познат. — Той се засмя пак, като чу глухите звуци, които тя издаваше под пелерината. — Да, зная, че си ми сърдита, Силина. Успокой се, ще можеш да дадеш воля на гнева си, когато те пусна да си вървиш… утре сутринта.
Тя започна пак да се бори, но след няколко мига той спря пред къщата си на Парк Лейн. Пърсивал Олдън вече стоеше от другата страна на улицата, пред тъмния масив на Хайд Парк. Само той видя как Никълъс метна вързопа на рамо и го внесе в къщата. Икономът се мъчеше да не показва колко е стъписан.
Пърси го последва в къщата и рече:
— Те даже не се и опитаха да те преследват.
— О, това означава, че кочияшът ме е познал. — Никълъс се засмя. — Сигурно вече е обяснил на Малори, че дамата и аз сме приятели.
— Още не мога да повярвам, че го направи, Ник. Тя никога няма да ти прости.
— Зная. Сега бъди добро момче, последвай ме горе и запали няколко лампи, преди да стоваря багажа си. — Той спря и се ухили на иконома, който се взираше в краката, висящи от рамото на негова светлост. — Тиндъл, кажи на камериера да извади вечерния ми костюм. Искам да изляза след десет минути. И ако някой се отбие, все едно за какво, кажи му, че съм тръгнал за бала на Шепфърд преди час.
— Разбира се, милорд.
— Все пак ще отидеш, така ли? — попита изумено Пърси, докато вървяха с иконома след Никълъс.
— Но разбира се! — отговори Никълъс. — Смятам да танцувам цяла нощ.
Той спря пред една спалня на третия етаж откъм задната част на къщата и бързо провери дали там няма нещо, което Силина би могла да счупи в гнева си. Остана доволен, каза на Тиндъл да донесе ключа и кимна на Пърси да запали лампата на камината.
— Бъди добро момиче, скъпа, и не вдигай много шум. — Той я потупа фамилиарно по гърба. — Ако се разпищиш или направиш някоя друга глупост, Тиндъл ще бъде принуден да те спре. Сигурно няма да ти хареса да прекараш следващите няколко часа вързана на леглото.
Той махна на Пърси да излезе от стаята, преди да я остави на леглото. След това разхлаби възела на ръцете й, излезе от стаята и я заключи с меко щракване. Знаеше, че рано или късно тя ще извади запушалката от устата си, но нямаше да бъде наблизо, за да я чуе.
— Ела, Пърси. Имам и други вечерни костюми, ако искаш да дойдеш с мен на бала.
Пърси поклати смутено глава и последва Никълъс на втория етаж, където се намираха неговите стаи.
— Мога и да дойда, но не виждам защо ще отиваш на бала, щом тя няма да е там.
— Това е венецът на творението. — Никълъс се засмя. — Какъв смисъл има лейди Е. да отсъства от бала, ако утре най-скъпите й приятели не й кажат, че съм танцувал от пристигането до тръгването си?
— Това е жестоко, Монтиът.
— Не е по-жестоко, отколкото тя да ме изостави заради Малори.
— Но ти не даваш и пет пари за това! — подчерта Пърси раздразнен.
— Не, не давам. И все пак, това заслужава някаква реакция, нали? В края на краищата, дамата би била съкрушена, ако не направя нищо.
— Ако тя можеше да избира между твоите реакции, Монтиът, не мисля, че би избрала точно тази.
— О, хайде. По-добре това, отколкото да извикам Малори на дуел. Не мислиш ли?
— Небеса, да! — Пърси наистина бе ужасен. — А и ти не би се изправил срещу него.
— Така ли мислиш? — промърмори Никълъс. — Е, може би не бих го направил. В края на краищата той има по-голям опит от мен. Но ние никога няма да разберем, нали?
ГЛАВА ПЕТА
Реджи не беше изплашена. Чу достатъчно, за да разбере, че човекът, който я отвлече, е благородник. Предполагаше, че кочияшът на нейната кола го е познал. Значи той нямаше намерение да й стори зло. Не, нямаше да я наранят.