— Или предпочитате да го наричате така.
Тя се разсмя отново.
— Не ми вярвате, нали?
— Скъпа госпожице Аштън…
— Лейди Аштън — поправи го тя.
— Много добре…, лейди Аштън. Искам да знаете, че синът на Джейсън Малори, Дерек Малори, е един от най-близките ми приятели…
— Зная.
— Наистина ли?
— Да, фактически вашият най-добър приятел. Тръгнали сте заедно на училище, макар той да е завършил няколко години след вас. Вие сте го харесвали, а другите — не. Той ви обикнал заради това. Аз също ви обичах за това, че сте се сприятелили с него, макар че бях само на единайсет години, когато той ми разказа всичко, и че не бях ви срещала. Как мислите, къде съм чула за вас, лорд Монтиът? Когато си идваше през ваканциите вкъщи, братовчедът Дерек не спираше да разказва за вас.
— Тогава защо не е споменавал никога за вас? — остро попита Никълъс.
— Защо да говори за мен? Сигурна съм, че вие двамата сте имали по-интересни теми за разговор от децата на двете семейства.
Никълъс се намръщи.
— Може и са си съчинявате всичко това.
— Възможно е, разбира се. — Тя не се опита да го разубеждава.
В очите й блесна смях. Проклятие, колко е хубава!
— На колко сте години?
— Значи вече не се сърдите.
— Кога съм се сърдил?
— О, и как още. — Реджи се усмихна. — Само не мога да разбера защо. Аз съм тази, която трябва да се сърди. И съм на деветнайсет, ако държите да знаете, макар че не биваше да питате.
Никълъс започна да се отпуска. Тя беше чудесна. Вече не можеше да се понася. Искаше да я прегърне, но не му се щеше да й напомня в колко непристойна ситуация се намират.
— Това пръв сезон ли ви е, Реджина?
Хареса й начинът, по който той произнесе името й.
— Съмнявате се, че съм тази, за която се представям ли?
— Мисля, че трябва да се съмнявам.
— Не бива да бъдете толкова разочарован — върна му го тя.
— Аз съм съкрушен, ако искате да знаете. — Гласът му пресипна. Той си позволи да я погали нежно по бузата с един пръст, сякаш за да не я изплаши. — Не искам да сте девственица. Искам да знаете точно какво имам предвид, когато ви казвам, че искам да правя любов с вас, Реджина.
Сърцето й заби по-бързо.
— Наистина ли? — пошепна тя, но се отърси. Не трябваше да губи контрол. — Разбира се, че искате. — Сега вече го дразнеше. — Струва ми се, че видях това желание в погледа ви.
Ръката му падна надолу. Той присви очи.
— Къде сте виждали такива погледи?
— Майчице, пак се разсърдихте — каза тя невинно. Очите й бяха непроницаеми. Велики Боже, под тази блестяща външност се крие съвсем друго момиче!
Тя мина покрай него и отиде в средата на стаята. Когато се обърна да го погледне, гаменската усмивка и дразнещият блясък в очите й се бяха върнали.
— Този сезон ми е втори и вече успях да се запозная с много мъже. Също толкова невъзпитани като вас — увери го тя.
— Не вярвам.
— Че има толкова много мъже, невъзпитани като вас?
— Че този сезон ви е втори. Омъжена ли сте?
— Искате да кажете, че би трябвало да бъда, щом съм била представена в обществото миналата година? Уви, според моята фамилия не съществува достатъчно добър мъж за мен. Крайно неприятно, уверявам ви.
Никълъс се засмя.
— Много лошо. Миналата година плавах до Западните Индии да нагледам имотите си. Ако бях останал тук, щях да ви срещна по-рано.
— И щяхте ли да поискате ръката ми?
— Щях да поискам… частица от вас.
За пръв път Реджи се изчерви.
— Много сте груб.
— Не толкова, колкото ми се иска да бъда.
О, той наистина е опасен, помисли си Реджи. Хубав, чаровен и умен. Тогава защо не се страхувам да остана сама с Никълъс Идън? А трябва да се страхувам, така ми подсказва разумът!
Тя гледаше със затаен дъх как той идва към нея, как намалява разстоянието помежду им. Не помръдна, а той се усмихваше. Тънка жилка пулсираше на гърлото й; завладя го непреодолимо желание да прекара език по нея и да усети как тупти.
— Питам се дали сте толкова невинна, колкото се представяте, Реджина Аштън?
Не можеше да се предаде, колкото и силно да й действаше магията му.
— Като знаете кое е семейството ми, наистина не можете да се съмнявате в мен, лорд Монтиът.
— Това, че ви довлякох тук, не ви скандализира — смутолеви той. — Защо? — Той разглеждаше лицето й отблизо.
— О, мисля, че съзрях смешното в тази ситуация — призна Реджи, но после добави: — За малко се разтревожих, обаче. Помислих, че вуйчо Тони може да узнае къде сте ме скрили, да дойде и да започне да блъска по вратата ви, преди да сте се върнали и да сте ме освободили. Щеше да настане такава суматоха! Не виждам как можехме да опазим тайната задълго и в края на краищата можехте да се окажете принуден да се ожените за мен. Срам и позор, защото не си подхождаме.